Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Собек поизтупа дрехите си, вдигна от земята дръжката на мандолината, на чиито струни печално се люшкаха остатъци от кутията, окашля се и си тръгна, без да продума.

Другите също започнаха да се разотиват, нищо не говореха и нищо не питаха. Но на следващия ден целият град бръмчеше като кошер. Пред църквата след литургия нямаше друга тема за разговор. Общо взето, признаваха Собек за прав и се радваха, че е дал урок на Зенон. От друга страна, се настроиха срещу Мариша. Първо, че бе станало заради нея и второ, че това заседяване на младия Чински в магазина така или иначе говори лошо за морала на едно момиче.

Пък и просто не вървеше заради някаква си пришълка, за продавачка да се бият публично хора от градското общество, чиновник и син от заможно, уважавано семейство.

Всички бяха любопитни как ще реагира семейството на Войдило. Дори, уж между другото, подпитваха братята на Зенон, но те само вдигаха рамене.

— Не е наша работа. Като си дойде тате, ще видим.

Старият Мостерджей наистина не беше в Радолишки. Бе заминал за Вилно да купува кожи.

Мариша научи за побоя на Зенон рано сутринта. Дотърчаха две съседки и разказаха всичко с подробности. Докато госпожа Шкопкова прие новината със задоволство, като божие наказание за Зенон, дето се е отказал от свещеническия сан, Мариша просто се изплаши. Жестоко се упрекваше за излишната си бъбривост. Защо й трябваше да се оплаква на този благороден човек, господин Собек! Да го изложи на такива неприятности. Кой знае какви последствия ще има всичко това. Старият Войдило няма да му прости за побоя на сина си. Сигурно ще заведе дело в съда и ще направи оплакване в дирекцията на пощите. За благородството си Собек може да заплати със службата си…

Няма съмнение, че му беше благодарна, но и малко засегната. Беше се пожертвувал заради нея, излагаше се на опасност, доброволно се бе забъркал в отвратителните клюки, които сега дълго ще петнят името му. И в резултат на всичко това бе превърнал нея, Мариша, в свой длъжник. Дори и дума да не продума, всеки негов поглед ще и повтаря:

— Защитих честта, почтеността и доброто ти име, не трябва ли да ми се отплатиш?

И още нещо. Мариша ясно си даваше сметка, че след скандала мира няма да й дадат.

Затова не излъга, когато каза, че я боли глава и не може да отиде на служба в църквата. Наистина се чувствуваше болна, нещастна, неспокойна. През целия неделен ден не излезе от къщи, плачеше и си представяше какво ще стане. Да можеше да избяга оттука, да замине колкото може по-надалече. Поне във Вилно. Би се хванала на всякаква работа, слугиня би станала… Но нямаше пари за път, а не се заблуждаваше, че Шкопкова ще й заеме. Нито Шкопкова, нито някой друг в градчето. Освен… освен…

И изведнъж се сети за знахаря от воденицата. Чичо Антони сигурно няма нищо да й откаже. Той е единственият човек, единственият, който й е останал на тоя свят.

Започна трескаво да обмисля план за действие. Вечерта, когато се стъмни, ще стигне отзад през градините до дъскорезницата… А оттам до воденицата. Някъде по пътя ще наеме каруца и сутринта ще бъде вече на гарата. Оттам ще пише писмо на госпожа Шкопкова… И на него, на господин Лешек.

Сърцето на Мариша се сви. А какво ще стане, ако той не пожелае да дойде във Вилно?…

И изведнъж всичките й проекти рухнаха.

Не, сто пъти по-добре тук ежедневно да се излага на одумване, подигравки, клюки, дори на срам, отколкото да се откаже да вижда очите, устата, косата му, да слуша скъпия мъжествен глас, да докосва силните му, красиви ръце.

— Да става каквото ще — реши.

Имаше още един изход: да му довери всичко. Той е доста по-умен от нея и сигурно ще намери най-доброто решение.

Но на това нямаше никога да се реши. Знаеше, че никой в града не би се осмелил да му разкаже каква е причината за случилото се между Собек и сина на Войдило. Между другото господин Лешек не се впускаше в разговори с никого тук. Ако все пак научеше за скандала, можеше да се усъмни, че господин Собек е имал някакви права да се опълчи в защита на Мариша, а тогава…

— Не, нищо няма да му кажа, нищо! — реши тя. — Така ще е най-разумно.

Сутринта тръгна от къщи към магазина с наведена глава и така бързаше, сякаш я гонеха. Отдъхна си едва когато влезе вътре. Огледа се в огледалцето и с безпокойство забеляза, че двете безсънни нощи и преживяното напоследък не са минали безследно. Беше бледа, с тъмни сенки под очите. Това окончателно я разстрои.

— Види ли как съм погрозняла — мислеше си, — ще се разочарова. По-добре да не дойде!