Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Знаеше къде ще намери по това време господарите си и не сгреши. Бяха на северната тераса. Госпожа Елеонора, изправена в стегнат корсет, бе седнала на твърд, нетапициран стол (други не признаваше) и се бе задълбочила в големите счетоводни книги на фабриката. Зад нея стоеше счетоводителят Слупек с изражение на мъченик, когото всеки момент ще подложат на изтезания. Върху плешивата му глава, наподобяваща голяма розова пърхутка, бяха избили гъсти капки пот. На другия край на терасата в голямо плетено кресло седеше господин Станислав Чински, отрупан с невероятни купища вестници.

Михалевска застана между тях безмълвна като статуя на ужаса.

Господин Чински смъкна очилата на носа си и попита:

— Какво има, Михалеша?

— Беда! — простена.

— Няма лимони ли?

— Ами, какви ти лимони!… Ком-про-ми-та-ци-я!

— Какво е станало? — спокойно, но вече с по-голям интерес попита Чински, отмествайки вестника.

— Какво е станало ли?… Скандал!… Мислех, че ще потъна в земята от срам. Целият град само за това приказва! Само за него!

— За кого?

— Ами за нашия скъп Лешек.

— За Лешек ли?

Госпожа Чинска вдигна глава и рече:

— Запомнете, господин Слупек. Прекъсваме тук, на 1482 злоти и 24 гроша.

— Да, госпожо — отдъхна счетоводителят. — Двайсет и четири гроша. Да изляза ли?

— Не, останете. Та какво казваш, Михалеша?

— За господин Лешек. Срам за цялото семейство! Такива неща научих, че не е за вярване!

— Хайде, кажи ги. Кой знае какви клюки ще са — изрече с каменно спокойствие госпожа Чинска.

— В Радолишки очите ще си извадят заради нашия господин Лешек. Началникът на пощенската станция си строшил китарата в него и се въргаляли из площада. Разбил му носа. Зъби му избил…

— На кого? — скочи старият Чински. — На Лешек ли?

— Не, на оня, сина на Мостерджей, сарача.

— Че нас какво ни засяга?

— Ами станало е заради онова момиче, дето господин Лешек го задява.

Госпожа Чинска смръщи вежди.

— Нищо не разбирам. Моля те, Михалеша, разкажи ни всичко, но поред.

— Нали ви казвам?! Заради момичето. Заради Шкопковата Мариша. Отдавна си знаех, че работата там не ще да е чиста. Стари очи, ама виждат. Не ви ли казах още миналата седмица: май господин Лешек доста зачести с ходенето си в Радолишки!… Казах ли ви го?… Е… казах ли го, или не…

— Няма значение. Та какво е това момиче?

— Момиче като момиче. Че е хубава, хубава е, но нищо особено не виждам в нея. Чак да се бият заради една такава?… Но това е едно, а господин Лешек е друго. Всеки ден лети към града. Мисля си аз: какво ли го влече натам, а то какво било! Едва сега се разбра.

— И какво било?

— Ами ходел е при нея, при оная Мариша. Мотоциклетът му къде е по цели дни?… Точно пред магазина на госпожа Шкопкова. Всички го виждат и клатят глави. А господин Лешек къде е?… Той пък в магазина. Насаме! Да! Насаме с нея, защото Шкопкова не седи в магазина. Госпожа аптекаршата разправяше, чудно, вика, как досега свещеникът от амвона, вика, не е осъдил една такава поквара. И ако, вика, не го е направил, то ще е от уважение и почит към родителите, вика, на този предприемчив ерген.

Господин Чински зловещо се намръщи.

— Разказвай нататък.

— Та оня де, синът на сарача, екссеминаристът, в събота… не, не, в петък… Не, добре го казах, в събота, попитал публично същата тая Мариша защо си била сложила канапе в магазина… А тя нищо не отвърнала. Тогава той започнал такива врели-некипели за нашия господин Лешек и за нея да дрънка, че всички се хванали за коремите от смях.

— Кои всички? — попита спокойно госпожа Елеонора.

— Ами хората. На улицата е имало хора и всички са чули. Тогава тази Мариша, изглежда, се засрамила, защото дума не обелила, ами си плюла на петите. Ама трябва да се е оплакала на оня, дето се занимава с пощата, Собек. Пък може той и от друг да го е научил. Важното е, че щом срещнал екссеминариста, нахвърлил се върху него и такъв бой му теглил, че оня едвам оцелял. А днес със собствените си очи видях мотоциклета на господин Лешек пак пред магазина. Ще си навлече някоя беля. Този Собек може да му стори нещо, щото…

— Добре — прекъсна я госпожа Чинска. — Благодарим ти, Михалеша, за информацията. Ще видя как стоят нещата.

Тя говореше съвсем безразлично, но икономката много добре знаеше на какво мирише тази работа. Изведнъж й дойде наум, че постъпи доста прибързано и необмислено. Беше наистина ядосана от неморалните посещения на Лешек, но тя го обичаше повече и от родните си деца и сега съжаляваше за постъпката си.