Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Часовете минаваха един след друг и Мариша все повече се безпокоеше.

— Чул ме е дяволът и Лешек няма да дойде! — упрекваше се тя.

Църковните камбани удариха за пладне, когато видя конете от Людвиково. Но Лешек не беше в кабриолета. Кочияшът седеше на капрата и се прозяваше. Дебелата Михалевска, икономката на Людвиково, беше слязла и отишла на покупки. Мариша бе готова да изтича до кабриолета и да попита за Лешек, но успя да се въздържи и постъпи разумно, тъй като не мина и час, когато на улицата се разнесе ревът на мотоциклета.

Едва не се разплака от щастие. Лешек обаче не забеляза нито пребледнялото й лице, нито насълзените очи. Връхлетя като ураган в такта на мазурка, направи няколко танцови стъпки и извика:

— Да живее гениалният механик! Да живее! Можеш да ме поздравиш, Маришенко! Вече си мислех, че ще пукна от горещина, но се заинатих!

И започна да й разказва как по пътя му се развалил моторът и с какви мъки отстранил повредата сам, въпреки че можел да се качи на кабриолета с Михалевска.

Беше толкова доволен от себе си, че сияеше.

— За брата до море, за любима през море! — извика.

— Как сте се омазали, господин Лешек! Ей сега ще ви донеса вода.

Тъкмо пълнеше легенчето, когато влезе Шкопкова с обеда. Изгледа ги с упрек, но нищо не каза.

— На господин Чински му се наложило да поправя машината си — обясни Мариша. — Искаше да се измие, защото се е изцапал с машинно масло.

— Ще гледам да не напръскам много — добави Чински.

— Няма значение — отвърна сухо Шкопкова и излезе.

Инженерът ни най-малко не се разтревожи от студенината на собственичката на магазина. Разказваше весело на Мариша каква била повредата на мотора и как хитро се справил с нея. Постепенно и момичето се отпусна.

— Колко хубаво се смееш! — повтаряше Чински.

— Най-обикновено.

— Напротив, необикновено! Заклевам ти се, Маришенко, че във всяко, абсолютно във всяко отношение ти си необикновена. А колкото до смеха, всеки човек се смее различно.

И започна да имитира смеха на различни хора. Правеше го толкова комично и с такива гримаси, че умрял да си, ще се разсмееш. Най-добре и най-дълго имитира дебелата икономка Михалевска.

Не знаеше, че в същия момент Михалевска беше готова по-скоро да се разплаче, отколкото да се смее, и то заради него.

Още докато с мъка се качваше в кабриолета, кочияшът забеляза, че е пурпурночервена, сякаш току-що е свалила сладкото от огъня. През целия път чуваше, че си мърмори зад гърба му, въздиша и пъшка.

— Трябва да е станало нещо — досети се той.

Както си и беше. В градчето Михалевска бе научила такива страшни неща, че просто не бяха за вярване и нямаше да им повярва, ако не бяха ги потвърдили няколко души и ако със собствените си очи не беше видяла къде бе оставил мотоциклета си господин Лешек и къде седеше вече цели два часа.

Двата малки, но добре охранени коня тичаха напето в тръс, а на нея й се струваше, че кабриолетът едва-едва се мъкне. Току поглеждаше напред и пресмяташе колко километра остават до Людвиково.

Най-сетне отвъд гората се откри просторен изглед. Нивите под лек наклон се спускаха към синьото огледало на езерото, появило се на хоризонта. Оттатък езерото в симетрични редици се издигаха малките кубчета на червени тухлени постройки и комини. На един хълм сред кичури зеленина се белееше високият изящен замък, който в околията минаваше за осмото чудо, ако не на света, то поне на североизточната част на страната. Единствено Михалевска не споделяше този възторг. Тя предпочиташе някогашната дървена, но по-голяма и по-уютна от новата сграда, в която се беше родила, отраснала и работила от дете.

Не можеше да прости на своя работодател и връстник, стария Чински, че вместо да възстанови опожарения по време на нашествието дом, бе наредил да издигнат модерен, при това двуетажен замък, сякаш нарочно е искал старите крака на икономката да имат колкото може повече стъпала за изкачване и слизане.

Дори сега, въпреки че бе погълната от други мисли, тя посвети една въздишка на тази нелепа новост, с която не можеше да свикне, независимо от изминалите години.

Кабриолетът влезе през портата, зави в страничната алея на парка и спря пред служебния вход. Михалевска беше твърде развълнувана, за да се заеме лично с разтоварването на докараните продукти и подреждането им в килера. Като локомотив на бърз влак се понесе през кухнята, коридора и трапезарията, пъхтейки може би повече, отколкото изискваха умората и скоростта, която бе развила.