Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Тогава си спомняш за приятелите, които изпитваха обич един към друг.

Единият отиваше да потърси другия посред нощ просто защото имаше нужда от шегите му, от съветите му или още по-просто — от присъствието му. И когато единият пътуваше, приятелят му липсваше. Някакво абсурдно недоразумение обаче ги скара. И те се преструват, че не се виждат, когато се срещнат. Чудото тук е в това, че за нищо не съжаляват. Съжалението за любовта е любов. Онова, което получаваха един от друг, няма да получат от никого на света. Защото всеки се шегува, съветва или просто диша посвоему, а не иначе. И тъй ето ги осакатени, снижени, ала неспособни да проумеят нищо от това. И дори много горди и сякаш обогатени от свободното време. И ходят безцелно по сергиите. И вече не си губят времето с приятеля! Те ще откажат да положат всякакво усилие, което отново би ги свързало с хранилището, откъдето са черпили храната си. Тъй като е мъртва онази част у тях, която е живяла от нея, и как тази част би могла да изисква храна, щом вече я няма?

Ти обаче минаваш като градинар. И виждаш какво липсва на дървото. Не от гледната точка на дървото, понеже от гледна точка на дървото нищо не му липсва: то е съвършено. А от твоята гледна точка на бог за дървото, който присажда клонките там, където трябва. И свързваш отново прекъснатата нишка и пъпната връв. Ти носиш помирение. И ето че те покълват в пламенното си усърдие.

Аз също донесох помирение и познах свежото утро, когато любимата ти поисква козе мляко и мек хляб. И ето те сведен над нея, с една ръка поддържаш тила й, а с другата надигаш чашата до бледите устни и я гледаш как пие. Ти си път, талига и пренос. Струва ти се не че я храниш, нито даже че я лекуваш, а че я зашиваш към това, което е било част от нея — тези поля, тези извори, това слънце. Мъничко и за нея отсега нататък слънцето върти пеещата воденица на изворите. Мъничко и за нея строят акведукта. Мъничко и за нея скърца каручката. И понеже тази сутрин тя ти изглежда като момиченце, не зажадняла за дълбокомъдрени слова, а по-скоро за новини за къщата, играчките и приятелите, ти й казваш: „Чуй…“ И тя разпознава магарето, което ситни. Тогава започва да се смее и се обръща към теб, нейното слънце, защото е жадна за любов.

И аз, който съм стар геометър, така аз също се учех, защото съществуват само тези връзки, за които си мислил. Ти казваш: „Същото е и при…“ И един въпрос замира. Аз възвърнах на този тук жаждата да има приятел: аз му донесох помирение. Възвърнах на тази жена жаждата за мляко и за любов. И казах: „Същото е и при…“ Аз я изцерих. И изразявайки такава връзка между падащия камък и звездите, какво друго съм направил? Казах: „Същото е и при…“ И изказвайки така някоя връзка между линиите, казах: „В триъгълника това или онова е същото, както…“ И по такъв начин, от замиране на въпроси към замиране на въпроси, аз се упътвам тихо към Бога, към който никой въпрос вече не е отправен.

И напускайки моя приятел, аз поех с бавната си походка, аз, който се изцерих от своите гневни изблици, защото, от планината, която изкачвам, се въдворява истински мир, който въобще не е плод на помирение, на лишение, на смесване, нито на подялба. Тъй като виждам условие там, където те виждат спор. Както е с моята принуда, която е условие за моята свобода, или с моите повеления против любовта, които са условие за любовта, или с моя обичен враг, който е условие за мен самия, понеже корабът не би придобил никаква форма без морето.

От помирение с един враг към помирение с друг враг — ала от нов враг към нов враг — аз също се упътвам по склона, който изкачвам, към покоя в Бога — знаейки, че за кораба изобщо не става въпрос да отстъпва пред набезите на морето, нито за морето — да се укротява пред кораба, защото в първия случай корабите ще потънат, а във втория случай ще се изродят в понтони за перачки, — но знаейки, че е важно въобще да не се огъваме, нито да сключваме съглашения поради престорена любов по време на някоя безмилостна война, която е условие за мира, като изоставяме по пътя мъртви, които са условие за живота, като приемаме лишения, които са условие за празника, парализи в пашкули, които са условие за крилата, защото се случва тъй, че ти ме обвързваш в нещо по-висше от мен самия, Господи, според твоята воля, и аз не ще позная мира, нито любовта извън Теб, понеже в Теб единствен този, който царуваше на север от моята империя и когото обичах, и аз самият ще бъдем помирени, тъй като сме завършени, понеже в теб единствен оня, когото съм бил длъжен да накажа въпреки уважението си, и аз самият ще бъдем помирени, тъй като сме завършени, понеже се случва тъй, че в Теб единствен се сливат най-накрая в своето единство без спорове любовта, Господи, и условията за любовта.