Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Сладостна ми е все пак домашната глъчка. Винаги ми харесва съкровената песен на сърцето. Нищо не е напълно заспало. Дори на кучето ти, когато спи, му се случва да пролае насън, на пресекулки, и леко се размърдва от спомени. Така е и с моя дворец, макар моето пладне да го е приспало. И има една врата, която се хлопва незнайно къде, в тишината. И ти си мислиш за труда на слугините, на жените. Понеже нали несъмнено това е тяхното владение? Те са сдиплили свежото пране в кошниците си. Плавали са две по две, за да го пренесат. И сега, когато са го подредили, те затварят високите скринове. В това се крие един отлетял жест. Едно задължение е било спазено. Нещо току-що е било завършено. Несъмнено сега почиват, но как да узная? Аз вече не съм от тази родина.

От преддверие в преддверие, от черна плочка на златна плочка обикалям бавно готварниците. Разпознавам песента на порцелана. После на някакъв сребърен съд, който са съборили. После това глухо хлопване на дълбока врата. После тишина. После шум от забързани стъпки. Нещо, което е било забравено, внезапно изисква твоето присъствие, както е при млякото, което кипва, или детето, което писва, или просто неочакваното замиране на някой домашен шум. Някаква част е направила засечка в помпата, в шиша за печене на месо или в мелницата за брашно. Ти тичаш да задвижиш отново смирената молитва…

Ала шумът от стъпки е утихнал, тъй като млякото е било спасено, детето е било утешено, помпата, шишът или мелницата пак са подхванали своето молебствие. Предотвратили са една заплаха. Изцерили са една рана. Поправили са една залисия. Каква? Аз нищо не зная. Аз вече не съм от тази родина.

Ето че навлизам в царството на уханията. Моят дворец прилича на хранилище, което бавно приготвя меда на своите плодове, аромата на своите вина. И плавам сякаш през неподвижни провинции. Тук — узрели дюли. Затварям очи, далеч се разпростира тяхното влияние. Тук — сандалово дърво от сандъците. Тук — просто прясно измити плочи. Всеки мирис си е обособил една империя от поколения насам и слепият би могъл да се ориентира. И несъмнено моят баща е царувал вече над тези колонии. Аз обаче вървя, без много да мисля за това. Аз вече не съм от тази родина.

Робът съгласно ритуала на срещите се отдръпна до стената, когато минавах край него. Но аз му казах в добротата си: „Покажи ми кошницата си“, за да се почувствува значим в света. И с дъгата на лъщящите си ръце той предпазливо я свали от главата си. И свел поглед ми поднесе в знак на почит своя дар от фурми, смокини и мандарини. Вдъхнах уханието им. После се усмихнах. Тогава той се усмихна по-широко и ме погледна право в очите противно на ритуала на срещите. И с дъгата на ръцете си той отново вдигна кошницата си, задържайки ме в прямия си поглед: „Какво става, казах си, с тази запалена лампа? Защото се разраства като пожар бунтът или любовта! Какъв е тайният огън, който гори в дълбините на моя дворец, зад стените?“ И продължих пътя си, без да разгадая загадката, защото вече не бях от тази родина.

Прекосих покоите за почивка. Прекосих залата на Съвета, където стъпките ми се умножиха. После слязох бавно, стъпало по стъпало, по стълбището, което води към последното преддверие. И когато започнах да го обхождам, дочух мощен приглушен шум и звън на оръжие. Усмихнах се в снизхождението си: спяха естествено моите часовои, тъй като дворецът по пладне беше като сънен кошер, с много забавен ритъм, едва раздвижван от краткото безпокойство на капризните жени, които не намират покой, на залисаните, които тичат при своята залисия, или на вечния раздорник, който все ти нагласява, дотъкмява и поврежда нещо. И така, в козето стадо винаги има една коза, която блее, от заспалия град винаги се въззема един непонятен зов, и в най-мъртвия некропол още има един нощен страж, който обикаля. Тъй че с бавната си походка аз продължих пътя си, навел глава, за да не виждам изобщо моите часовои, разбързали се да оправят дрехите си, защото не отдавам значение на това: аз вече не съм от тази родина.

И тъй, вече стегнати, те ми отдават чест, отварят ми двукрилите порти и аз присвивам клепачи в жестокото слънце и оставам един миг на прага. Понеже там са полята. Облите хълмове, които стоплят на слънцето моите лозя. Житните ниви, разкроени в квадрати. Тебеширеният дъх на почвите. И една друга музика — на пчели, на скакалци и на полски щурци. И преминавам от една цивилизация в друга цивилизация. Понеже щях да дишам пладнето над моята империя.