Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Идва час, когато, за да разбереш, вече не ти е нужно да си задаваш въпроси нито за тази стъпка, нито за тази дума, нито за това решение, нито за това мълчание. Понеже Нея я има.

Ала тази жена изисква да се оправдаваш. Тя оспорва действията ти. Тя смесва любовта с притежанието. Какъв смисъл има да отговаряш? Какво ще намериш в нейния прием? Ти искаше преди всичко да бъдеш приет в мълчанието, не заради този жест, не заради другия, не заради това качество, не заради другото, не заради тази дума, нито заради друга дума, а в слабостта на човешката си природа, такъв, какъвто си.

Обхвана ме разкаянието, че не съм се ползвал с мярка от поднесените дарове, които винаги са само смисъл и път, и поради това, че страстно съм ги желал заради тях самите, не съм откривал друго в тях освен пустота. Тъй като, приемайки умереността за безчувственост на плътта или на сърцето, изобщо не съм пожелавал да се науча на мярка. Харесва ми да подпалвам гората, за да се сгрея за един час, понеже огънят ми изглежда по-царствен от нея. И не ми се струва особено важно да щадя живота си, когато чувам от седлото на коня си свистенето на куршумите в боя. Аз струвам това, което съм във всеки миг, и плодът, който е пропуснал някой етап, въобще не се ражда.

Ето защо ми изглежда смешен оня драскач, който по време на обсадата на града отказа да се появи на крепостните стени, понеже по думите му презирал физическото проявление на смелостта. Сякаш там ставаше дума за някакво състояние, а не за един преход. За някаква цел, а не за обикновено условие за непреходността на града.

Тъй като аз също презирам просташката лакомия и съвсем не съм живял заради храносмилането на късовете месо. Ала накарах късовете месо да служат на бляскавия удар на сабята ми и подчиних удара на сабята ми на трайността на империята.

И естествено, макар да отказвам по време на битка да броя ударите си, понеже не щадя мускулите си и не хленча от страх, изобщо не би ми било приятно летописците на империята да ме превръщат в мелница за удари, защото същината ми не се крие в моята сабя. И ако гледам с недоверие на изтънчените, които поглъщат храната си като лекарство със стиснати ноздри, то изобщо не би ми било приятно моите летописци да ме превръщат в лапач на месо, защото същината ми не се крие в стомаха ми. Аз съм дърво, здраво скрепено за корените си, и не презирам нищо от тестото, което те омесват. От него извличам клоните си.

Но ми се разкри, че греша по отношение на жените.

Настъпи нощта на моето разкаяние, в която прозрях, че въобще не зная как да си служа с тях. Приличах на разсипника, непознаващ церемониала, който мести шахматните фигури с безплодна припряност и като не намира никаква радост в това безредие, ги разпилява по всички краища на света.

През тази нощ, Господи, гневно се вдигнах от ложето им, разбрал, че съм добиче в обора. Аз, Господи, съвсем не съм слуга на жените.

Друго нещо е да успееш да изкачиш планината, вместо носен на носилка да търсиш от пейзаж в пейзаж съвършенството. Защото едва-що си премерил с поглед очертанията на синята равнина, тя вече буди в теб отегчение и молиш водачите си да те отнесат другаде.

Дирил съм у жената подаръка, който може да дари. Бях пожелал тази тук като камбанен звън, по който да мога да изпитам носталгия. Но какво ще правиш ден и нощ с един и същ камбанен звън? Бързо прибираш камбаната на тавана, вече нямаш нужда от нея. Бях пожелал другата заради една изящна извивка на гласа, когато казваше: „Ти, господарю мой…“, ала много скоро думата ти омръзва и мечтаеш за друга песен.

И бих ти дал десет хиляди жени, които една подир друга ти скоро щеше да изпразниш от тяхното особено качество, а щяха да ти са нужни много още, за да те преизпълнят, понеже ти си различен според сезоните, според дните, според ветровете.

И все пак, тъй като винаги считах, че никой никога няма да достигне познанието за една-единствена човешка душа, и че у всеки се крие вътрешен пейзаж с непокътнати равнини, с пълни с мълчание урви, с масивни планини, с тайни градини, и че мога да говоря, без да ти дотегна, за този или за друг човек в течение на цял живот, аз въобще не разбирах оскъдността на запаса, едва стигащ за една вечеря, който ми донасяше една или друга от моите жени.

Ах, Господи, аз съвсем не съм ги разглеждал като орна земя, където трябва да отивам през цялата година още преди изгрев с тежките си кални ботуши и плуга си, и коня си, и браната си, и чувала си със семена, предвиждайки ветровете и дъждовете, и с познанията си за плевелите, и на всичко отгоре с верността си, за да получа от тях това, което е за мен; а бях ограничил ролята им до тази на куклите, които те посрещат с „добре дошъл“, избутвани пред теб от първенците на скромното селце, прекосено по време на обиколката ти из империята, и които ти декламират поздравлението си или ти поднасят в знак на почит кошница с местни плодове. И безспорно ти получаваш, защото е чиста линията на усмивката и е мелодичен жестът, поднасящ плодовете, и наивна в намеренията си речта, ала ти си ги изчерпал в даровете им и изпразнил отведнъж от меда им, когато си потупал свежите им бузи и си се насладил с поглед на кадифения мъх на смущението им. Несъмнено те също са орни земи с широки хоризонти, където би се изгубил може би завинаги, ако знаеше откъде се навлиза в тях.