Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Но аз разбрах твоята истина. Важно е тази, която спи и която скоро ще събудя само като хвърля сянката си над нея, да не бъде стената, в която се блъскам, а вратата, която отвежда другаде — и значи е важно да не я разпилея в разхвърляни материали, в търсене на невъзможното съкровище, а да я задържа единна и неделима в мълчанието на моята обич.

И как бих могъл да бъда разочарован? Разочарована е тази, която получава скъпоценност. Съществува смарагд, който е по-красив от твоя опал. Съществува диамант, по-красив от смарагда. Съществува диамантът на царя, по-красив от всички. Нямам какво да правя с един предмет, обичан нежно заради самия него, ако той няма смисъл на съвършенство. Тъй като аз живея не от нещата, а от смисъла на нещата.

Все пак този грубо изработен пръстен или увехналата роза, зашита в кърпа, или този съд, макар и калаен, свързан с чая при нея преди любовта — ето ги незаменими, понеже са предмети на един култ. Аз изисквах единствено божеството да е съвършено, и грубият дървен предмет, щом отсега нататък е част от култа му, има дял в неговото съвършенство.

Така е и със спящата съпруга. Преценявам ли я заради самата нея, скоро ще ми омръзне и ще тръгна да търся на друго място. Понеже тя не е тъй хубава като другата или е опърничава по характер, а дори да е съвършена наглед, пак остава това, че не издава такъв камбанен звън, чиято носталгия да изпитам, пак остава това, че казва съвсем изопачено онова „Ти, господарю мой“, което устните на друга биха превърнали в музика за сърцето.

Ала спи спокойно в несъвършенството си, несъвършена моя. Аз съвсем не се блъскам в стена. Ти съвсем не си цел и награда, и скъпоценност, благоговейно почитана заради самата нея, която скоро би ми омръзнала, ти си талига, път и пренос. И няма да ми омръзне да се самопостигам.

Така узнах за празника, че той е мигът, в който преминаваш от едно състояние в друго, когато съблюдаването на церемониала е подготвило в теб едно раждане. Същото съм ти казвал за кораба. От това, че дълго време е бил дом, който трябва да се построи на етажа на дъските и гвоздеите, след като бъде снабден с въжета и платна, той се венчава за морето. И ти го венчаваш. Това е празничният миг. Ала не се настаняваш в мига, когато спускаш кораба на вода, за да живееш в него.

Същото съм ти казвал за детето ти. Празнично е неговото раждане. Ала ти не ходиш всеки ден, години наред, потривайки ръце за това, че се е родило. За другия празник ще изчакаш такава промяна в състоянието, каквато е денят, в който плодът на твоето дърво ще стане родоначалник на ново дърво и ще разсажда по-нататък твоята династия. Същото съм ти казвал за ожънатото зърно. Идва празникът на прибирането на реколтата в хамбара. После на сеитбата. После празникът на пролетта, която превръща посевите в крехка тревица, подобна на водоем с прясна вода. После изчакваш още и идва празникът на жътвата, после — пак прибирането в хамбара. И тъй нататък, от празник към празник, до смъртта, понеже изобщо не съществуват запаси. И аз не познавам празник, до който да не достигаш, идвайки отнякъде, и чрез който да не отиваш другаде. Дълго време си вървял. Вратата се отваря. Това е празничният миг. Ала ти не ще преживееш в тази стая повече, отколкото в другата. Същевременно искам да се радваш да пристъпиш прага, който извежда някъде, и запазвам радостта ти за мига, в който ще разкъсаш пашкула си. Тъй като ти си огнище със слаб пламък и просветлението на часовоя не те спохожда всяка минута. Аз го запазвам, ако е възможно, за дните на фанфари, барабани и слава. Потребно е да се възстанови нещо у теб, което прилича на желанието и често се нуждае от сън. Аз пък напредвам бавно — бавна стъпка по златната плоча, бавна стъпка по черната плоча, — в дълбините на моя дворец. Изглежда ми като водоем по пладне заради пленената хладина. И ме люлее моята собствена походка: аз съм неуморим гребец натам, накъдето отивам. Защото вече не съм от тази родина.

Оттичат се бавно стените на преддверието, и когато вдигна очи към свода, виждам как той се полюшва като дъгата на мост. С бавна стъпка по златна плочка, с бавна стъпка по черна плочка, аз върша бавно работата си, като групата за пробиване на кладенци, която изкарва чакъла. Те скандират вика на въжето с меки мускули. Аз зная накъде отивам и вече не съм от тази родина.

От преддверие в преддверие продължавам своето пътуване. И такива са стените. И такива са висящите орнаменти по стената. И заобикалям голямата сребърна маса, където са свещниците. И докосвам с ръка този мраморен стълб. Той е хладен. Всякога. Но аз прониквам в обитавани територии. До мен шумовете достигат като насън, защото вече не съм от тази родина.