Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Но на жандарма е присъщо да взема решения според делата, понеже те са отбелязани с черно и бяло в неговия учебник. И ти изискваш от него да осигури ред, а не да прави преценка. Така е и при сержанта, който оценява моралните ти качества по умението да се обръщаш кръгом. Аз безспорно се опирам и на жандарма, но култът към церемониала стои над култа към справедливостта поради това, че е призван да създаде устоите на човека, който справедливостта ще запази. Ако опропастя церемониала в името на справедливостта, аз опропастявам човека и моята справедливост вече става безпредметна. Аз съм справедлив преди всичко към боговете, на които ти принадлежиш. Ала става така, че ти ме молиш не да взема решение за наказването или помилването на някого, когото не познавам — защото тогава аз ще прехвърля на моя жандарм грижата да прелиства страниците на учебника, — а да презирам или да ценя, което е друго нещо. Тъй като ми се случва да уважавам човека, когото осъждам, или да осъдя някой, когото уважавам. Нима не съм повеждал многократно своите войници срещу обичния враг?

И тъй както познавам щастливи хора, а съм в пълно неведение по отношение на щастието, така аз нищо не зная за твоето грабителство, убийство, предателство, за изпъждането на жена ти, ако те не са конкретно деяние на конкретен човек. И слабият вятър на думите е много по-безсилен да пренесе човека в неговата същина, отколкото да пренесе статуята у този, който не я е виждал.

Значи този човек предизвиква твоята враждебност, твоето възмущение или отвращение (поради неясни мотиви, може би, подобни на тези, които те карат да избягваш дадена музика). И ако си ми размахал тази постъпка като пример, то е за да скриеш в нея своето неодобрение и да го пренесеш у другиго. Понеже и моят поет, когато изпитва меланхолията на една съдба, на смърт ранена, при все че славата й е предопределена, ще каже „октомврийско слънце“. И безспорно не ще става реч нито за слънцето, нито за определен месец в годината. И ако поискам да пренеса в теб нощното клане, при което, впускайки се срещу врага в тишината по мекия пясък, аз го удавих в неговия собствен сън, аз ще свържа една дума с някоя друга, казвайки примерно „снежни саби“, за да хвана в капана една неизразима сладост, и тук не ще става въпрос нито за снега, нито за сабите. Така и за човека ти ми избираш едно действие, което да е със силата на образа в поемата.

Твоята неприязън трябва да се превърне в жалба. Потребно е тя да придобие облик. Никой не понася да бъде обитаван от призраци. Твоята жена, какво желае тази вечер тя? Да наложи на доверената си приятелка да сподели нейната неприязън. Да разпръсне тази неприязън наоколо си. Тъй като ти си така устроен, че не можеш да живееш сам. И ти е потребно да завладееш чрез поемата. Ето защо заядливо и задъхано тя ще изреди низостите ти. И ако стане тъй, че приятелката й вдигне рамене, понеже упреците съвършено очевидно са безсмислени, това изобщо няма да я укроти. То значи, че жена ти не е казала всичко. Тя просто не е успяла да го пренесе. Несполучливо е подбрала образите. Не може да се съмнява в съществуването на чувството си, тъй като него го има.

Така е и с лекаря, когато изпитваш болка. Ти си предложил тази причина или другата. Ти си имаш свое мнение по този въпрос. Той ти доказва, че грешиш. Възможно е. Че в тялото ти няма никаква болка. Но тук ти протестираш. Ти неточно си описал болката си, ала не би могъл да я поставиш под съмнение. Всъщност твоят лекар е магаре. И от описание към описание ти ще стигнеш до просветлението. И от отрицание към отрицание лекарят въобще няма да има силата да премахне болката ти, понеже нея я има. Жена ти те очерня в миналото ти, в желанията ти, във вярванията ти. Безполезно е да воюваш с нейната неприязън. Дай й смарагдовата гривна. Или я нашибай с камшика.

Но ми е жал за теб при твоите скарвания и сдобрявания, защото те са от друг етаж, различен от любовта.

Любовта е преди всичко прием в мълчанието. Да обичаш значи да съзерцаваш. Идва час, когато моят часовой се венчава за града. Идва час, когато ти събираш отново от своята любима това, което съвсем не е частица от един жест или от друг, нито от една дребна черта на лицето или от друга, нито от една дума, която произнася или от друга, а от Нея.

Идва час, когато единствено името й е достатъчно като молитва, защото нямаш какво да добавиш. Идва час, когато ти не изискваш нищо. Нито устните, нито усмивката, нито нежната ръка, нито дъхът на нейното присъствие. Понеже на теб ти стига, че Нея я има.