Ирвин Шоу: Младите лъвове

— Щом това не ви харесва — рече тя гласно, — защо не се заловите с нещо друго?

Дистл се засмя, беззвучно, горчиво.

— Опитах се — отговори той. — Седем месеца прекарах във Виена. Не можех да търпя повече тук и отидох във Виена. Готов бях да се заема с всичко — стига да е смислено и полезно. Но аз ви съветвам — не се опитвайте днес да търсите във Виена работа, която да ви допадне. Накрая станах нещо като помощник-келнер в ресторант. Разнасях чинии на туристите. След време се върнах. Тук поне можеш почтено да си изкарваш хляба. Ето какво ви предлага днес Австрия — хубави пари за глупави забавления! — Дистл поклати глава. — Простете ми — неочаквано заключи той.

— Да ви простя? За какво?

— Задето ви говоря така. Задето ви се оплаквам. Просто се срамувам от себе си. — Той хвърли цигарата, мушна ръце в джобовете си и смутен, прегърби леко рамене. — Не зная защо го направих. Може би се дължи на ранния час, а може би и на това, че ние с вас сме единствените будни хора тук в планината… Не зная. Обаче ми се струва, че вие можете да ме разберете. Хората тук са… — той повдигна рамене — просто животни. Ядат, пият и трупат пари. Снощи така ми се искаше да поприказвам с вас.

— Жалко, че не го направихте — отвърна Маргарет. Седнала така до него и заслушана в тихия му звучен глас, тя схващаше, че младият човек произнася отчетливо всяка немска дума специално заради нея и това й действаше някак си особено успокоително и благотворно.

— Вчера си отидохте така внезапно — каза той. — И то разплакана.

— Това беше съвсем глупаво — рече енергично Маргарет. — Изглежда, че все още не мога да се държа като възрастна.

— Човек може да е възрастен и пак да не е чужд на сълзите.

„Той иска да ми подскаже, че сам понякога плаче!“ — помисли си Маргарет.

— На колко години сте? — попита той внезапно.

— На двадесет и една — отговори Маргарет.

Дистл кимна, сякаш това беше особено важен факт, който трябваше да се има пред вид при бъдещите им отношения.

— Какво правите в Австрия? — попита той.

— И аз самата не зная… — рече колебливо Маргарет. — Баща ми почина и ми остави малко пари. Не много наистина, но достатъчно. Тогава реших, че преди да се установя на едно място, би трябвало да видя нещо от света.

— Но защо избрахте тъкмо Австрия?

— И това не зная. В Ню Йорк се готвех за театрален художник, а един мой познат, който е бил във Виена, ми каза, че там имало чудесна школа или поне не по-лоша от другаде. Във всеки случай тук всичко е по-иначе, отколкото в Америка и това е особено важно за мене.

— И вие посещавате сега тая школа във Виена?

— Да.

— Доволна ли сте от нея?

— Не — засмя се Маргарет. — Всички школи са еднакви. И все ти се струва, че са добри за другите, но не и за тебе.

— Все пак — той се обърна и я погледна сериозно — нашата страна ви харесва, нали?

— О, да. Просто съм влюбена във Виена. И в цяла Австрия.

— Снощи обаче — забеляза той — не изглеждахте особено влюбена в Австрия.

— Вярно е — отвърна откровено Маргарет. — Всъщност аз имам пред вид не самата страна, а ония хора. Не бих могла да кажа, че останах много очарована от тях.

— На вас не ви хареса песента — забеляза той. — Песента за Хорст Весел.

Маргарет се поколеба.

— Да — призна тя. — Не бях подготвена за нея. Просто не допусках, че тук в планината, в това чудно хубаво място, така далеч от останалия свят…

— Не толкова далеч — продума той. — Никак даже не е далече. Вие еврейка ли сте?

„Ето въпроса, който днес разделя хората в Европа!“ — помисли си Маргарет.

— Не — отвърна тя.

— Разбира се. Всъщност така и предполагах. — Дистл сви замислено устни и погледна към хълмовете с типичния за него озадачен и изпитателен израз. — Обаче вашият приятел е евреин.

— Кой?

— Човекът, който трябва да пристигне тая сутрин.

— Как разбрахте това?

— Осведомих се — отвърна той.

Настъпи кратко мълчание.

„Какъв странен човек! — помисли си Маргарет. — Ту дързък, ту свенлив, ту сух и несръчен, ту неочаквано внимателен и предвидлив.“

— Да, предполагах, че е евреин. — В неговия сериозен вежлив тон нямаше ни следа от неодобрение или враждебност.

— Виждате ли — зае се да му обясни Маргарет, — от ваша гледна точка той наистина е евреин. Католик, но с майка еврейка и вероятно…

— Какво представлява този човек?

— Той е лекар — отвърна бавно Маргарет. — Разбира се, по-възрастен от мен. Много е красив, прилича малко на вас. Необикновено остроумен — душата на всяка компания. Но същевременно и много сериозен. Той се е бил срещу войниците в дома на Карл Маркс и е напуснал барикадите един от последните… Моля, забравете думите ми — сепна се внезапно тя. — Не бива да се разправят наляво и надясно неща, които биха могли да предизвикат неприятности.