Маргарет сви по улицата и тръгна по шосето към хълмовете. Крачейки машинално с наведена глава, тя се заизкачва бавно по най-близкия склон, който — просторен и безлюден — сияеше вече в първите слънчеви лъчи на ранното утро. След малко се отклони от пътя и тръгна към скиорската хижа, която със своите тежки греди и нисък заострен покрив, затрупан целият със сняг, приличаше на прелестна детска играчка.
Пред хижата имаше скамейка и Маргарет, обхваната от внезапно безсилие, се отпусна уморено върху нея.
Известно време тя остана така, вперила поглед в заснежения склон, извисил се плавно към недостъпните скали на върха, който, целият обагрен в пурпур, се открояваше рязко на синьото небе.
„Не трябва да мисля за това, не трябва — каза си девойката с очи. Оправени към високия връх, и за да се разсее, опита се да си представи откъде и как би могла да тръгне, за да се спусне най-бързо по склона.
— Не, няма да мисля за това — повтори си тя, облизвайки с език засъхналата кръв по разранените си устни. — По-късно може, когато се успокоя напълно… Да, най-опасен е дълбокият сняг по ръба на урвата там, вдясно. Трябва да прехвърля онова хълмче и да направя широк обход, за да избягна оная стърчаща скала… Човек обаче може да загуби самообладание и…“
— Добро утро, мис Фримантл — каза някой до нея.
Маргарет обърна рязко глава. Беше инструкторът по ски — стройният, силно загорял от слънцето младеж, комуто се бе усмихнала на вечеринката и когото беше накарала да пее заедно с останалите под звуците на акордеона. Без да си даде сметка какво прави, тя скочи от скамейката с намерение да се отдалечи, но Дистл тръгна след нея.
— Да не сте имали някаква неприятност? — учтиво попита той със звучния си мек глас.
Маргарет се спря, спомняйки си, че снощи, когато Фредерик я държеше през кръста и ревеше с все сили заедно с гостите на Лангерман, единствено тоя човек беше отказал да пее. Спомни си също как я погледна, когато тя се разплака, и как стеснително се мъчеше да й покаже, че споделя огорчението й.
— Моля да ми простите — отвърна Маргарет, като се обърна към него и се опита да се усмихне. — Бях се замислила, а вашата поява ме сепна.
— Кажете, какво ви се е случило? — Застанал така гологлав пред нея, той й се стори сега още по-млад и плах.
— Нищо… — Маргарет седна. — Просто се любувах на планините.
— Може би предпочитате да останете сама? — попита той и дори направи колеблива крачка назад.
— Не, не, — отвърна Маргарет. Тя внезапно беше разбрала, че трябва да поговори с някого за случилото се, да прецени онова, което бе станало. Да разкаже всичко на Джоузеф беше невъзможно, а Дистл я предразполагаше към откровеност. Той дори приличаше малко на Джоузеф — интелигентен, сериозен и толкова мургав. — Моля ви се, останете.
Дистл стоеше пред нея леко разкрачил крака, строен и стегнат в чудесно ушития си скиорски костюм, с отворена яка и без ръкавици въпреки студения вятър. Той имаше здрав цвят на лицето и естествено мургава под загара кожа.
Християн извади пакет цигари и го поднесе на Маргарет. Тя взе една и той запали клечка кибрит, умело прикривайки пламъчето от вятъра със здравите си мургави ръце.
— Благодаря — рече Маргарет. Той кимна глава, запали собствената си цигара и седна до нея. Известно време двамата останаха така, облегнати удобно на скамейката, любувайки се с полузатворени очи на прекрасната гледка пред тях. Вкусът на тая първа утринна цигара, чийто дим се извиваше леко нагоре, се стори особено приятен на Маргарет.
— Колко са хубави! — продума тя.
— Кое именно?
— Възвишенията.
— За мен те са врагове — каза той, повдигайки рамене.
— Какво? — рече тя, без да го разбира.
— Врагове — повтори Християн.
Маргарет го изгледа внимателно. Той седеше с присвити очи, стиснал сурово устни. Тя погледна пак към планините и попита:
— Какво не ви харесва в тях?
— За мен те са затвор — отвърна той, раздвижвайки краката си, стегнати в хубави, високи обуща с катарами. — Моят затвор.
— Защо говорите така? — изненадано попита тя.
— Не смятате ли, че е съвсем глупаво за един мъж да прекара живота си така? — усмихна, се кисело Християн. — Светът се руши, човечеството се бори, за да се спаси от гибел, а през това време аз уча какви ли не дебеланки да се пързалят по хълма, без да падат!
„Що за страна! — помисли си Маргарет и неволно се усмихна. — Дори спортистите страдат от Weltschmerz 6 6 Мирова скръб (нем.).
.“
Читать дальше