Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Цяла вечност лежах под погледите им, бузата ми върху студения мрамор. Чух рева на Макин. Чух трясъка на метал, когато рицарят падна под вълната гвардейци. Изпълни ме пулс на сърце, оглушителен, бавен.

Когато паднах, видях косата на татко, черна, по-тъмна от нощ, с лек зеленикав отблясък като крилото на сврака.

— Махнете това оттук — каза той уморено. Най-сетне смътна следа от човешка слабост.

— В майчината си гробница ли да легне? — Нов глас. Чух думите бавно и протяжно, сякаш изречението се проточи цяла вечност, и в същото време събудиха далечно ехо в мен… познах гласа. Беше на стария лорд Носар, който ни носеше на раменете си, Уил и мен, преди много години. Старият Носар, дошъл сега да ме вдигне за последно на ръце. Чух, че му отговориха, но отговорът дойде така отдалече и толкова тих, че значението ми убягна. Ослепях. Усетих, че бузата ми се плъзга по пода, после — нищо.

Погълнах мрак и мрак ме погълна.

Без светлина и без пулс, който да отмерва времето, научаваш, че вечността не е страшна. Всъщност, ако те оставят на мира, една вечност насаме с мрака е нелоша алтернатива на оная работа с живеенето.

После дойде ангелът.

Първите проблясъци ги усетих като бодеж в очите. Светлината започна от далечна точица и нарасна, парченца сияние се забиха в задния дял на мозъка ми. Зазори се и в миг — или след цяла вечност — мракът побягна, не остави сянка дори, която да напомня за него.

— Йорг.

Гласът й прелетя през октавите, беше ехо на всяка мила дума и всяко изпълнено обещание.

— Здрасти. — Моят глас звучеше като спукан кавал. „Здрасти?“ Така де, какво казваш на небето, когато най-сетне го срещнеш? Две срички, всяка натежала от слабост и съмнения.

Тя разпери ръце.

— Ела при мен.

Клечах гол на някакъв под толкова бял, че и най-смелата сянка не дръзваше да го опетни. Имаше мръсотия по ръцете и краката ми, като тъмни вени, имаше и кръв. Кръв от раната, която ме беше убила, кръв засъхнала и черна като грях.

— Ела.

Опитах се да я погледна. Нямаше на какво да спра погледа си, защото нищо в нея не беше постоянно. Сякаш постоянното беше категория на смъртните, ограничение чуждо на нейната природа. Облечена беше в нещо светло, което се преливаше в оттенъци. Очите й бяха очите на всички, които са обичали някога. Колкото до крилете… тя имаше и криле, но не бели и с пера, а сякаш изтъкани от идеята за полет. Потенциалът на небето я загръщаше. На моменти кожата й беше като облаци, които се смесват. Отклоних поглед.

Клечах си там, торба от кости и плът, без друга самоличност под проницателния поглед на нейния светлик освен мръсните крака и засъхналата кръв.

— Ела при мен. — Разтворени обятия. Обятията на майка, на любима, на баща, на приятел.

Гледах настрани, но въпреки това усещах силата, с която ме теглеше към себе си. Усещах дъха й. Усещах, че ми обещава покаяние. Достатъчно бе да вдигна поглед и тя щеше да ми прости.

— Не.

Изненадата й изпърха помежду ни, сякаш светлината бе получила леко сърцебиене. Усетих напрежение в мускулите на челюстта си, усетих и горчивия вкус на гнева, който пареше гърлото ми. Поне тези неща ми бяха познати.

— Остави болката си, Йорг. Нека кръвта на Агнеца отмие греховете ти. — Нищо фалшиво нямаше в нея. Грижа я беше за мен и нищо не петнеше съпричастието й. Ангелът ми предлагаше даровете си от сърце — съчувствие, обич… съжаление.

Последният дар ми дойде в повече. Устните ми се кривнаха в усмивка. Станах бавно, но с лекота. Главата си обаче държах наведена.

— Агнецът няма толкова кръв, че да отмие греховете ми. По-добре заколи някоя овца. Голяма.

— Никой грях не е толкова голям, че покаянието да не го отмие — каза тя. — Никое зло не трае вечно.

И го мислеше. Устните й не можеха да изрекат лъжа. В това не се съмнявах.

Срещнах погледа й и ме заля любов, така силна и безусловна, че едва не ме отнесе. Запънах дълбоко крака и устоях. Изрових старата си усмивка отново. Проклинах се наум, че зяпам ангела като селски идиот.

— Останаха ми няколко гряха, от които още не съм вкусил. — Пристъпих към нея. — Ругал съм… в храма. Пожелавал съм вола на ближния си. Много волове съм откраднал, опекъл на шиш и изял с лакомия, което си и смъртен грях, първият от седемте, както ме учеше мама като бях малък.

Болката в нейните очи нарани и мен, но отдавна бях свикнал да нанасям удари и да понасям отката им.

Вървях в кръг около ангела и краката ми оставяха мръсни следи по пода, но не задълго, защото следите изчезваха една по една.