Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Какво, ще намушкаш Корион с тая ножка ли, момче?

Нямаше нужда да отговарям. Стражът спря пред голяма дъбова врата, подсилена с железни болтове. Някой беше прогорил в дървото сложен символ, пиктограма или нещо от този сорт. Погледнах я и очите ме засмъдяха.

Стражът потропа на вратата — две отсечени почуквания.

— Чакайте тук — каза и тикна фенера в ръцете ми. Изгледа ме, стисна устни, после мина покрай Нубанеца и заслиза надолу по стълбата. — Надар, тръгвай.

Двамата се бяха скрили от погледа ни зад завоя на стълбата, когато чухме изстъргването на вдигнато резе. И толкоз. Нубанеца сложи ръка върху дръжката на ножа си. Дадох му знак да пусне оръжието. Поклатих глава и потропах на вратата.

— Влез.

Мислех, че съм взел страха на всичките си страхове, но този глас видя сметката на решимостта ми с една-едничка дума. Явно и Нубанеца го беше усетил. Напрегна се, готов да побегне.

— Влез, принце на тръните, излез от скривалището си, тръгни в бурята.

Вратата изчезна, сякаш мракът я беше сдъвкал на две хапки. И тогава чух писъци, ужасяващи писъци — писъци на плячка с пречупен гръбнак, която пълзи, за да избяга от ноктите на хищника. Може би крещях аз, може би Нубанеца.

И тогава го видях.

От Червен замък не бяха останали руини, които да обходиш с поглед. Бяха останали само отломките от планинския връх, на който беше клечал.

Поставихме личен рекорд по бързо отстъпление и благодаряхме на всички богове, че вятърът духа срещу нас, а не ни гони по петите с полагащия ни се дял от пушека и заразата на Гелет. През нощта спахме, без да палим огън, и никой нямаше апетит, дори Бърло.

Пътят от Червен замък до Висок замък е дълъг, и е по-дълъг на връщане, отколкото на отиване. Първо, защото на отиване яздехме, а на връщане вървяхме пеш. Второ, в по-голямата си част обратният път се спуска надолу. Ако мога да избирам, бих предпочел да изкатеря планина, вместо да се спусна по нея. Спускането ти подбива краката по особено неприятен начин, а наклонът те дърпа надолу, сякаш те побутва, сякаш не ти, а той определя темпото и посоката. Когато изкачваш планина, се бориш с нея.

— Липсва ми кончето — казах и изпсувах.

— Добър кон беше — каза Макин и се изплю. Устите на всички ни бяха пълни с прахоляк. — Като се приберем, накарай главния коняр на краля да ти обучи друг. В Анкрат едва ли има и една конюшня, където Герод да не е оставил наследник.

— Обичаше кобилките той, вярно е. — Изхрачих се и плюх. Бронята ми убиваше, металът задържаше топлината на късното следобедно слънце и се потях като прасе.

— Тъпа работа обаче — каза Макин. — Извоювахме най-категоричната победа в познатата история, а се връщаме пешком.

— И от селска колиба съм одирал повече плячка, да го… — извика Райк от края на колоната.

— За бога, Малчо Райчо, само не почвай да опяваш — казах аз. — Връщаме се с най-ценната монета, братя. Връщаме се натоварени с победа. — Това наистина беше валута, която можех да използвам умело в двора. Всичко се продава, стига цената да ти е по джоба. Кралска услуга, трон, дори бащино уважение.

И това е третото, което правеше обратния път по-дълъг от пътя на идване. Трябваше да мъкна не само себе си, бронята си и дажбите си, а и един съвсем нов товар. Трудно се понася новина от такъв мащаб, без ухо, в което да я прошепнеш, и с мисълта че ще минат дни, преди да се отърсиш от товара й. Добрите новини тежат не по-малко от лошите. Представях си как я съобщавам на двора, как се фукам с победата си, как натривам разни носове с нея и най-вече носа на една конкретна мащеха. Онова, което въображението ми не успяваше да нарисува, бе реакцията на татко. Опитвах се да си го представя как клати невярващо глава. Или как се усмихва, изправя се и слага ръка на рамото ми. Как ми благодари, как ме хвали, как ме нарича „синко“. Но образ не се появяваше, а думите, които уж чувах, бяха толкова тихи, че не различавах значението им.

Братята не говореха много по обратния път, чувстваха празнините в редиците ни, потиснати бяха от осезаемата липса на Нубанеца. Гог, от друга страна, преливаше от енергия, търчеше напред, гонеше зайци и ни засипваше с въпроси.

— Защо таванът е син, брат Йорг? — питаше момчето. Изглежда, смяташе, че външният свят е просто друга пещера, но по-голяма. Някои философи от древността са на същото мнение.

Имаше и други промени. Червените ивици по кожата на Гог бяха станали по-наситено червени, а лагерните огньове, които палехме вечер, буквално го хипнотизираха. Детето зяпаше запленено пламъците и се примъкваше все по-близо до тях. Горгот го дърпаше назад в сенките, сякаш силният интерес на детето към огъня го тревожеше.