Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Страхът се беше притаил достатъчно и гневът ми намери пролука да надигне глава. Представих си как старецът умира, нанизан на меч, а моята ръка е на дръжката.

— Нека дивото те закали и ако оцелееш, след време блудният син ще се завърне като змия в бащината пазва. И преди пионки са вземали царе. — Вдигна ръка, уж премества фигура на шахматна дъска. — Току-виж излязло нещо от теб, шипков принце. Фигура, която да спечели играта.

Взе арбалета, все едно тежкото оръжие беше перце. Вдигна го към устните си и прошепна някаква дума, толкова тиха, че не я чух. С пет крачки стигна до вратата и остави арбалета до главата на Нубанеца.

— Черен офицер да пази моята пионка. Колкото до теб, момче, ти ще забравиш за граф Ренар.

„Да бе.“

— Насочи отмъщението си където пожелаеш, сподели го със света, пролей малко кръв. Но никога не се връщай тук. Кракът ти да не е стъпил на тази земя. Дори мислите ти да не свръщат насам.

Можех единствено да го гледам. Той се приближи. Коленичи до мен, хвана ме за яката и дръпна лицето ми към своето. Срещнах празните му очи. Усетих как ужасът се надига отново, порой, който да ме отнесе. И по-лошо, усетих студените му пръсти вътре в черепа си, изтриваха спомени, променяха цели.

— Забрави Ренар. Обърни отмъщението си срещу света.

„Ренар ще умре.“

— От… моята… ръка… — Незнайно как устните ми произнесоха думите.

Но той вече бе отнел остротата им, притъпил бе моята острота. Не помнех как съм стигнал до тази кула, дори името на стареца не помнех.

Старецът се усмихна. Наведе се да прошепне нещо в ухото ми. Помня дъха му на шията си и вонята на разложение.

После чух думите му и изгубих свяст.

Червеи се гърчеха зад очите ми. Нищо от стареца не остана в спомените ми, само дупка, където не можех да погледна. Ренар стана име без тежест, а омразата ми стана дар за всички останали.

Падах в непрогледен мрак, оглушен от собствените си писъци. Нечии ръце се сключиха около гърлото ми, а в мрака моите откриха гърло, което да стиснат. Хватката се стегна, стегна се още… Писъците затихнаха в съскане, гъргорене, после тишина. Стисках. Ръцете ми се превърнаха в железни куки. Стисках толкова силно, че беше чудо как костите на ръцете ми не се скършиха като сухи вейки.

Падах през непрогледен мрак, през тишина, съществуваха само ръцете на моето гърло и гърлото в моите ръце, и гладът за въздух, и оглушителните удари на полудялото ми сърце.

Падах през години. Падах през целия си живот…

Паднах на земята. Ударих се силно. Очите ми се отвориха. Лежах на каменен под. Лилаво лице се пулеше насреща ми, очите — оцъклени, езикът — подут и изплезен. Дневна светлина се лееше през висок прозорец. Сърцето ми се блъскаше в гръдната кост, сякаш искаше да излезе. Всичко ме болеше. Видях ръце около шията под лилавото лице. Моите ръце. Отпуснах хватката си с цената на гигантско усилие. Побелелите пръсти не ме слушаха.

Болката в мен нарастваше. Имах нужда от нещо, но не можех да го назова. Зрението ми пулсираше в червено, потъмняваше. Вдигнах схванати пръсти към шията си и открих ръце там.

Лицето не ми беше познато. Жена?

Светът се отдалечаваше, болката понамаля.

„Ренар…“ Името изплува отнякъде, а с него почувствах и прилив на сила. Нечии ръце се опитваха да откъснат ръцете на удушвачката от гърлото ми. Сигурно бяха моите ръце, но изобщо не ги чувствах свои. „Ренар!“ Първата глътка въздух изсвири в гърдите ми, все едно съм я всмукал през тънка тръбичка.

Въздух! Имах нужда от въздух.

Задавих се, опитах се да вдишам, но не се получи, гърлото ми беше смазано и въздух не проникваше.

„Ренар.“

Лилавото лице бе на побеляла жена. Не разбирах.

„Ренар. И Корион.“

„Ису!“ Спомних си. Спомних си страха, но той бледнееше пред студената ярост, която ме гореше в момента.

— Корион. — За четирите години след онази вечер в кулата чак сега изричах името му. Спомнил си бях. Спомних си онова, което ми е било отнето, и за пръв път от цяла вечност се почувствах цял.

Намерих сили да се надигна.

Бях в някаква стая в замъка. На пода до някакво легло… Паднал бях от леглото. Докато някаква дъртофела се бе опитвала да ме удуши.

Вратата се разтресе. Някой тропаше силно.

— Хана! Хана! — Женски глас.

Незнайно как се изправих, преди вратата да се отвори.

— Катерин. — Гласът ми излезе като врясък през нараненото гърло.

Тя беше. Рошава, но красива. Със зейнала уста, зелените очи — отворени широко.

— Катерин. — Едва успях да прошепна името й, а ми се искаше да викам, да изкрещя сто неща наведнъж.