Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Пожелавал съм и жената на ближния си. И съм я имал. Освен това съм убивал. Много пъти. Но пак са ми останали невкусени грехове… Ако не бях умрял толкова млад, без съмнение щях да се изправя пред теб с пълния списък. — Гняв захлопна челюстта ми. Толкова силно, че едва не си изпотроших зъбите. — Ако бях живял пет минути по-дълго, сега отцеубийството щеше да оглавява списъка.

— Може да бъде простено.

— Не ми трябва твоето опрощение. — Тъмни нишки, като вени, плъзнаха по пода, от моето място навън.

— Пусни се, дете. — Топлина и нежност звънтяха в думите й, толкова силно, че едва не ме отнесоха. Очите й бяха прозорци към един свят, където всички неща са поправени, цели. Свят, изграден от утрешни дни. Всичко може да се поправи. Усещах го, на вкус, на мирис. Ако не беше толкова сигурна в успеха си, в този миг щеше да ме спечели.

Вкопчих се в гнева си, пих от личния си кладенец с отрова. Тези неща може да не са добри, но са си мои.

— Бих могъл да дойда с теб, милейди. Бих могъл да приема онова, което предлагаш. Но кой ще съм тогава? Кой ще съм, ако се откажа от злото, което ме е оформило?

— Ще си щастлив — каза тя.

— Някой друг ще е щастлив. Някой нов Йорг, някой Йорг без гордост. Не ща да съм ничие паленце. Нито твое, нито Негово дори.

Нощта пълзеше обратно към мен като мъгла над тресавище.

— Гордостта също е грях, Йорг. Най-тежкият грях от седемте. Трябва да се откажеш от нея. — Този път в думите й усетих предизвикателство. Съвсем мъничко, но достатъчно, за да почерпя сила.

— Трябва? — Мрак се вихреше около нас.

Тя пак протегна ръце. Тъмнината се сгъстяваше, светлината на ангела бледнееше.

— Гордост? — казах с широка усмивка. — Аз съм изтъкан от гордост и горделивост, милейди! Нека смирените получат обещания рай. Аз… аз предпочитам цяла вечност в сенките пред райското блаженство, ако това е цената, която трябва да платя. — Не беше вярно, но да кажа друго, да приема ръката й, вместо да я ухапя, би значело да изгубя себе си, целостта си. Да останат само парчета.

От сиянието й бяха останали само проблясъци, светли линии сред кадифена чернота.

— Луцифер говореше така. Гордостта го отдели от рая, макар той да седеше от дясната страна на Господ Бог. — Гласът й отслабна, превърна се в шепот. — В крайна сметка гордостта е единственото зло, коренът на всички грехове.

— Само гордостта си имам.

Погълнах нощта и нощта ме погълна.

— Още ли не е умрял? — Женски глас с тевтонски акцент и старчески тембър.

— Не е. — По-млада жена, познат глас, също с тевтонски акцент.

— Не е нормално да умира толкоз дълго — каза по-старата жена. — Виж го какъв е бял. На мен ми се види мъртъв.

— Имаше много кръв. Не знаех, че хората имат толкова кръв в телата си.

Катерин! Видях лицето й в личния си мрак. Зелени очи и изящни скули.

— Бял и студен — каза тя и усетих пръстите й на китката си. — Но огледалцето се запотява, като го сложа пред устата му.

— Сложи възглавница на лицето му и да се свърши, така викам аз.

Представих си как стисвам дъртофелата за гърлото. Тази мисъл ме постопли малко.

— Исках да умре, наистина — каза Катерин. — След онова, което направи на Гален. В онзи момент исках да умре, да видя как кръвта му тече по стъпалата пред трона.

— Кралят трябваше да му резне гърлото. Да довърши работата на място. — Пак старицата. Говореше като слугиня. Изразяваше мнението си насаме, мнение, което е премълчавала твърде дълго и което е загорчало от мълчанието.

— Трябва да си жесток човек, за да намушкаш с нож единствения си син, Хана.

— Не е единственият му син. Сарет носи твоя племенник. Детето ще се роди и ще бъде престолонаследник.

— Дали ще го погребат тук, как мислиш? — каза Катерин. — В майчиния му гроб, до малкото му братче?

— Зарови палетата при кучката и запечатай гроба, тъй викам аз.

— Хана! — Долових, че Катерин се отдалечава от мен.

Бяха ме отнесли в гробницата на мама, малка камера в подземията. Когато за последен път дойдох тук, подът беше покрит с дебел слой прах, без следа от стъпки.

— Била е кралица, Хана — каза Катерин. Чух, че забърсва нещо. — Вижда се силата в нея.

Върху мраморния капак на ковчега имаше релефен образ на майка ми, сякаш покойната лежи в мир, събрала ръце в последна молитва.

— Сарет е по-хубава — каза Хана.

Катерин се върна при мен.

— Една кралица трябва да е силна. — Усетих пръстите й на челото си.

Преди четири години. Преди четири години бях докоснал онова мраморно лице и бях дал клетва повече да не се върна, никога. Тогава бях пролял последната си сълза. Зачудих се дали и Катерин е докоснала лицето на мама, дали е погалила същия мрамор.