Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Видях какво направиха на майка и колко време им отне. Размазаха главата на малкия Уилям в един камък. Златни къдрици и кръв. Склонен съм да призная, че Уилям беше първият ми брат — обичах го това малко човече със звънкия му смях и пухкавите ръчички. Оттогава съм си взимал много братя, всичките гадняри, така че да не ми липсват. Но в онази нощ сърцето ме заболя, когато прекършиха гръбнака на малкия Уилям и го зарязаха като счупена играчка. Като боклук някакъв.

Когато го убиха, майка се разпищя и онези й резнаха гърлото. Бях само на девет и много глупав, исках да спася мама и Уилям, драпах да изляза на пътя, но тръните ме държаха здраво. Оттогава уважавам тръните.

Тръните ме научиха на играта. Покрай тях разбрах онова, което мрачните и сериозни чичковци, водили Войната на Стоте, така и не бяха научили. Можеш да спечелиш играта само ако разбереш, че е игра. Накарай един човек да играе шах и му кажи, че всяка пионка е негов приятел. Че офицерите са му братя. Накарай го да си спомни празничния глас на топовете в деня на голяма победа. Внуши му, че царицата е жената, в която е влюбен. И му гледай сеира как ще изгуби всички тях.

— Какво имаш за мен, мъртвило? — попитах.

„Това е игра. И аз няма да щадя фигурите си, за да я спечеля.“

Усещах го студен в себе си. Видях смъртта му. Видях отчаянието му. И глада му. И му ги върнах. Очаквал бях повече, но този тип беше само мъртъв.

Показах му празното време, където спомените ми не припарват. Позволих му да надникне там.

И той избяга. Избяга и аз го подгоних. Но само до ръба на блатото. Защото това е игра. И аз ще я спечеля.

Дълго изучавах отмъщението за сметка на всичко друго. Първата си стая за изтезания построих и оборудвах в тъмните зандани на собственото си въображение. Докато лежах на окървавени чаршафи в лечебницата, открих в съзнанието си врати, до които дори любопитните деветгодишни деца по инстинкт не припарват. Врати, които веднъж отворени, не се затварят.

Аз ги отворих широко.

Намери ме сър Райли — в трънака на няма и десет метра от димящите останки на каретата. Едва не ме подминаха. Видях ги как спират при труповете на пътя. Гледах ги през бодливите клонки на шипките, зървах сребристи отрязъци от бронята на сър Райли, червени парчета от табардите на пешаците. Пешаци в униформата на Анкрат.

Майка намериха лесно — копринената й рокля привличаше погледа.

— Господи! Това е кралицата! — Сър Райли даде знак на хората си да я обърнат. — По-леко! Покажете малко уваже… — Не довърши. Хората на графа се бяха постарали с майка.

— Сър! Ян Якия е ей тук, Грем и Ясар също. — Видях ги как обърнаха трупа на Ян, после отидоха при другите двама гвардейци.

— Дано да са мъртви, иначе… — изсъска сър Райли. — Търсете принцовете!

Не видях кога намериха Уил, но по внезапното им смълчаване разбрах, че са го открили. Отпуснах брадичка и се загледах в тъмната кръв, опръскала сухите листа в краката ми.

— Мили боже… — проговори един от мъжете.

— Сложете го на кон. Внимателно — каза сър Райли. Гласът му се пропука. — И намерете престолонаследника! — С ожесточение, но без надежда.

Опитах се да им извикам, но не ми бяха останали сили, дори главата си не можех да вдигна.

— Няма го, сър Райли.

— Взели са го за заложник — каза той.

Беше отчасти прав, защото нещо ме държеше пряко волята ми.

— Сложете го до кралицата.

— Леко бе! По-леко с детето…

— Завържете ги добре — каза след малко сър Райли. — Трябва да стигнем до Висок замък по най-бързия начин.

Част от мен искаше да си тръгнат. Болката ми се беше притъпила, изчезнала почти. Покой ме загръщаше с обещание за забрава.

— Сър! — извика един от мъжете.

Чух звънтеж на броня, когато сър Райли отиде да види.

— Парче от щит? — попита той.

— Намерих го в калта, сигурно го е прегазила каретата — каза войникът, после замълча. Чу се звук от търкане и стържене. — Прилича ми на черно крило или…

— Гарван. Гарван на червено поле. Цветовете на граф Ренар — каза Райли.

Граф Ренар? Вече имах име. Черен гарван на червено поле. Хералдическият знак блесна пред очите ми, жарнат от снощна светкавица. Огън пламна в мен, разгоря се и болката от стотиците тръни. Изстенах. Разтеглих устни и сухата им кожа се разпука.

Така ме намери Райли.

— Там има нещо! — Чух го как се разпсува, когато бодливата шипка захапа пролуките в бронята му. — Бързо! Разчистете трънака.

— Мъртъв е — чух да прошепва някой зад сър Райли, докато той сечеше шипката да ме освободи.