Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Ако Пътните са строили замъци, такива като нас щяха да останат без препитание — каза Макин. — Радвай се, че вече ги няма.

Гледахме мълчаливо как братята наближават един по един. Залезът палеше в оранжево блатните локви и се сетих за Мабертон и казах:

— Добър ден беше, брат Макин.

— Определено добър, брат Йорг — съгласи се той.

И така, братята се събраха и взеха да се карат за пленниците. Аз пък отидох при каруцата с плячката да почета, преди слънцето да залезе и дъждът да завали. След случилото се през деня бях в настроение за Плутарх. Беше си само мой, с кожени корици. Някой достоен монах бе посветил живота си на тази книга. Години наред е седял превит над нея с перо и четчица в ръка. Златно за ореолите, слънцето и декоративните мотиви в полето. Синьо като отрова, по-синьо от небе по пладне. Миниатюрни червени точки, събрани в цветен бордюр. Сигурно е ослепял от взиране онзи монах. Сигурно е вложил целия си живот в книгата, от момче до белокос дядо, за да разкраси думите на стария Плутарх.

Гръмотевици трещяха, затворниците в клетките крещяха, а аз си седях и четях думи, които са били от стари по-стари още преди Пътните да построят своите пътища.

— Страхливци сте вие! Жени, нищо че носите мечове и брадви! — Единият затворник, бъдещо мезе за търпеливите гарвани, явно беше от устатите.

— Ни един мъж няма сред вас. Всичките сте педерасти, дето се влачат след онова момченце. — Говореше като човек от Мерси.

— Братко Йорг, тук има един, дето иска да ти каже нещо! — извика Макин.

Капка дъжд падна на носа ми. Затворих книгата. Надявал се бях поне тази вечер Плутарх да ми разкаже за Спарта и Ликург, но старецът щеше да почака още малко, при това без да се намокри. Онзи тип в клетката продължаваше да плещи, но аз не му обръщах внимание. Когато си на път, трябва добре да увиеш книгата, иначе дъждът ще я съсипе. Десет пъти с намасления плат в едната посока, още десет — в другата, после я прибираш в дисагите и ги намяташ с плащ. При това дисагите трябва да са добри, не като онези боклуци на туртаните, а здрава, двойно подшита кожа от Конски бряг.

Момците се разстъпиха да ми сторят път. Бесилката, скована от прясно отсечени стволове, вонеше по-лошо и от количката. Четири клетки висяха от напречниците. В две от тях имаше трупове. Отдавнашни трупове. Краката им висяха през решетките, оглозгани до кокал. Малкото останало месо беше покрито с мухи като втора кожа, големи черни мухи, бръмчаха настървено. Момците си бяха поиграли с единия от живите и той не изглеждаше твърде щастлив. Всъщност, изглежда, беше пукясал междувременно. Което си беше жива загуба, защото нощта тепърва започваше и точно това щях да изтъкна на момчетата, ако не беше онзи, устатият.

— О, момченцето дойде, а? Какво, не намери ли мръсни картинки в книгата, дето си откраднал? — Клечеше в клетката си, стъпалата му бяха в кръв. Старец, може и на четирийсет да беше, с черна коса, сива брада и святкащи тъмни очи. — Откъсни й страниците да си избършеш лайното, момче — освирепя изведнъж старчокът, стисна железата и клетката се залюля. — За друго няма да ти послужи.

— Може да го опечем на бавен огън, а? — предложи Райк. Дори той се беше досетил, че старецът иска да ни ядоса, за да го довършим бързо. — Както направихме при бесилките в Турстон.

Последното предизвика кискане тук-там. Не и от устата на Макин обаче. Под мръсотията и саждите лицето му се беше навъсило, а погледът му следеше неотклонно мъжа в клетката. Вдигнах ръка и момчетата се смълчаха.

— Би било срамна и непоправима загуба да постъпя така с прекрасната книга, която четях, отче Гомст — казах аз.

Също като Макин, и аз бях познал Гомст под рошавата коса и дългата брада. Ако не беше акцентът му обаче, старецът щеше да се опече на бавен огън.

— Как да си избърша лайното с „Живота на Ликург“, написан на класически латински, а не на простонародния романски, който преподава църквата?

— Познаваш ме? — Зададе въпроса си с жален, пресеклив глас, внезапно изгубил прежната си свирепост.

— Естествено, че те познавам. — Пригладих назад къдриците си, за да види по-ясно лицето ми в сумрака. Притежавам острите черти и тъмната хубост на анкратите. — Ти си отец Гомст и си дошъл да ме заведеш на училище.

— П-прин… — Пяна изби в ъгълчетата на устата му, но повече думи не излязоха. Старецът пелтечеше и гледката беше откровено неприятна, да не кажа отвратителна. Имах чувството, че съм отхапал нещо гнило.

— Принц Йорг Анкрат на твоите услуги — казах и се поклоних.