Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Не ми се стори крайно притеснен. Трудно е да притесниш човек, който е на крачка от червясването. Въпреки това се подразних, че не ме взема на сериозно и ми вика момче.

— Щерки имаш ли, селяко? Къде си ги скрил, в зимника? Нашият Райк бързо ще ги надуши.

Това привлече вниманието на Бовид, погледът му се избистри, избистри се и болката в очите му.

— На кол… на колко години си, момче?

Пак това „момче“.

— На достатъчно, че да те разпоря като дебела кесия — казах. Започвах да се ядосвам. Мразя да се ядосвам. Това ме ядосва. Само че Бовид май не ми схвана метафората. Дори май не знаеше, че точно аз му бях разпрал корема преди няма и половин час.

— Петнайсет лета, не повече. Не може да е повече… — Думите му се откъсваха бавно от сини устни насред бяло лице.

„Не позна с две“, бих му отговорил, но той вече не можеше да ме чуе. Количката изскърца зад мен и Гемт се приближи. От брадвата му се стичаше кръв.

— Вземи му главата — казах аз. — Дебелия му корем остави за гарваните.

Петнайсет! Как ще съм на петнайсет и ще горя села.

Когато стана на петнайсет, ще съм крал!

Мабертон горя добре. Това лято всички села горяха добре. Макин казваше, че това лято било жежко копеле и свидливо на дъжд, и не грешеше. Когато дойдохме, зад конете ни се вдигаше пушилка от прах; когато си тръгнахме, зад конете ни се вдигаше пушилка от дим.

— Кой иска да е фермер? — Макин обичаше да задава въпроси.

— Кой иска да е фермерска дъщеря? — казах аз и кимнах към Райк, който се полюляваше от изтощение, с глупава усмивка на лицето и топ златотъкан брокат, привързан към седлото. Така и не разбрах къде е намерил златотъкан брокат в Мабертон.

— Брат Райк държи на простичките си удоволствия — каза Макин.

Така беше. Голям глад гореше Райк отвътре. Гореше го така, както огънят ядеше селото зад нас.

Весел огън, като на панаир. Лично наврях факлата в тръстиковия покрив на хана и пламъците ни изгониха навън. Нищо особено, просто поредният кървав ден в дългогодишната предсмъртна агония на нашата разделена империя.

Макин забърса с ръка потното си чело и целият се омаза със сажди. Умееше да се цапа Макин, направо талант имаше за това.

— Ама и ти не обърна гръб на простичките удоволствия, брат Йорг.

Което си е вярно, вярно е. На колко си години, това ме беше попитал тлъстият фермер. На достатъчно, че да се запозная с щерките му. Дебелото момиче не си затвори устата, точно като тейко си. Врещя като сова в плевня, направо ми писнаха ушите. Сестра й ми хареса повече. Тиха такава. Толкоз тиха, че я ощипах веднъж-дваж да проверя дали не е умряла от страх. Макар че когато огънят е стигнал до тях, сигурно са врещели еднакво…

Гемт ме настигна и ми развали хубавия спомен.

— Хората на барона ше видат пушека отдалече. Не требеше да палиш селото. — Поклати глава и тъпата му рижа грива се люшна наляво-надясно.

— Не требеше — обади се малоумният му брат от гърба на стария сивушко. Давахме му да язди стария сивушко, а количката връзвахме за седлото. Сивушкото вървеше в пътя. Тоя кон беше по-умен от Маикал.

Гемт беше ужасно мрънкало. „Не требеше да фърляш труповете в кладенеца, т’ва е на жажда.“ „Не требеше да убиваш отчето, т’ва е на лош късмет.“ „Ако не я бехте побъркали от таковане, можехме да й земем откуп от барон Кеник.“ Едва се сдържах да не му резна гърлото. Всеки път. Сега също. Ей така, да се протегна и да му забия ножа. „Какво викаш, брат Гемт? Бълбук, бълбук? А, че не е трева̀ло да ти изрязвам адамовата ябълка?“

— О, не! — викнах уж в потрес. — Бърже, Малчо Райчо, върви се изпикай връз Мабертон. Трябва да изгасим огъня.

— Хората на барона ше видат — повтори упорито Гемт, изчервен до ушите. Ядосаш ли го, почервеняваше като цвекло, а при вида на червеното му лице моето желание да го резна ставаше още по-неустоимо. Не го направих обаче. Един главатар има отговорности. Например да не убива твърде много от хората си. Иначе кого ще предвожда?

Колоната се струпа около нас — винаги ставаше така, когато надушат, че става нещо. Дръпнах юздите на Герод, той изцвили, спря и тропна с крак. Гледах Гемт и чаках. Чаках, докато всичките ми трийсет и осем братя се съберат около нас, а Гемт стане толкова червен все едно от ушите му ще шурне кръв.

— Къде отиваме всички ние, братя? — попитах и се изправих на стремената, за да виждам отвисоко грозните им мутри. Зададох въпроса с тихия си глас и всички се смълчаха да ме чуят.