Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Къде? — попитах отново. — Хайде, нали не съм единственият, който знае? Имам ли тайни от вас, братя?

Последното, изглежда, обърка Райк, защото той сбърчи чело и сведе очи. Бърло Дебелака застана от дясната ми страна, отляво се намести Нубанеца. Зъбите му белееха като сняг върху черното лице. Мълчание.

— Я брат Гемт да ни каже. Той е сведущ по всички въпроси. — Усмихнах се, макар че ръцете още ме сърбяха да навра кинжала си в гърлото му. — Къде отиваме, брат Гемт?

— Уенит, на Конски бряг — каза неохотно той. Мъка му беше да се съгласи с каквото и да било.

— Браво. И как ще стигнем там? Всичките близо четирийсет души с хубавите си крадени коне?

Гемт стисна зъби. Досещаше се накъде бия.

— Как ще стигнем там навреме, докато баницата още е гореща, та да си отчупим и ние парче? — попитах.

— По пътя на мъртвите! — извика Райк, предоволен, че знае правилния отговор.

— По пътя на мъртвите — повторих аз, все така тихо и с усмивка. — Друг път има ли? — Погледнах Нубанеца. Не прочетох нищо в тъмните му очи, но му позволих да прочете моите.

— Нема друг път.

Райк си нямаше представа каква е играта, но харесваше ролята си в нея.

— Баронът знае ли къде отиваме? — обърнах се към Бърло Дебелака.

— Бойните кучета вървят след битките — каза той. Дебелака не е глупав. Двойната му брадичка се тресе, когато говори, но иначе не е глупав.

— Значи… — Изгледах ги бавно, един по един. — Значи баронът знае къде ще идат разбойници като нас, знае и по кой път ще минем, щото няма друг. — Изчаках да разберат какво им казвам. — А аз току-що запалих голям огън, който да подшушне на барона и хората му, че е по-добре да ни оставят на мира.

И тогава ударих Гемт с ножа си. Не беше нужно, но не устоях на изкушението. Добре потанцува Гемт, бълбук-бълбук в собствената си кръв, после падна от коня. Червеното му лице бързо избледня.

— Маикал — казах. — Вземи му главата.

И той го направи.

Лош момент беше избрал Гемт да ме дразни, това е.

— Двама мъртви, двама още шават — съобщи Макин с широката си усмивка.

И без това щяхме да бивакуваме при бесилките, но Макин беше избързал напред да провери терена. Сметнах, че новината за двамата живи обитатели на клетките при бесилото ще зарадва братята.

— Двама — изсумтя Райк. Беше се поуморил, а умореният Малчо Райчо винаги виждаше бесилките като наполовина празни.

— Двама! — ревна Нубанеца надолу по редицата.

Видях как неколцина от момците отброиха монети да платят за изгубения бас.

Пътят на мъртвите е досаден като неделна проповед. Точи се равен и прав. Толкова прав, че ти иде да убиеш за ляв или десен завой. Толкова равен, че копнееш за нанагорнище. А от двете му страни — тресавища и комари, комари и тресавища. На пътя на мъртвите двама полуживи затворници в клетки край бесило са истинска атракция.

Странно, че не се запитах що дири бесило тук, в средата на нищото. Приех го като неочакван късмет, и толкова. Някой беше оставил пленниците си да умрат в клетки край пътя. Странен избор на място, но все пак безплатно развлечение за моята малка банда. Усещах нетърпението на братята си, затова пришпорих Герод напред. Добър кон беше Герод. Макар и уморен, намери сили да препусне. Приятно е да препускаш по пътя на мъртвите.

— Двама! И шават! — ревна Райк, пришпори коня си и всички се юрнаха след него.

Оставих Герод да поведе. Не би допуснал друг кон да го изпревари. Особено на този път, гладък като тепсия, паветата толкова плътно едно до друго, че нито стръкче трева не беше открило пътя към светлината. Сякаш са го настлали вчера. Път през тресавище, забележете!

Стигнах пръв, разбира се. Никой от конете не можеше да се мери с Герод. Особено когато го яздех аз, два пъти по-лек от другите момци. Спрях при бесилото и се обърнах да ги погледна, проточили се в колона по пътя. Изкрещях от възторг, толкова силно, че чак да разбудя главите в количката. Главата на Гемт също беше там, подрусваше се в края на колоната.

Макин ме настигна пръв, нищо че конят му вече бе изминал разстоянието два пъти.

— Нека ни дойдат хората на барона — казах му. — Тоя път е като мост. Двама мъже могат да задържат цяла войска. А опитат ли се да ни заобиколят във фланг, ще се удавят в блатото.

Макин кимна задъхан.

— Онези, дето са го направили тоя път… ако можеха да ми спретнат един замък… — Гръмотевица от изток пресече думите ми.