Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Хайде, принце. Да видим какво можете. Един двубой с младия Стод? — И посочи най-малкия скуайър в групата, тъничко момче с година по-голямо от мен.

— С него — рекох и посочих най-големия, едър петнайсетгодишен младеж с гъста рижа коса. Взех меча.

Сър Макин вдигна вежда и се ухили още по-широко.

— Робарт? Ще се биете с Робарт, така ли?

Отиде при младежа и го плесна по врата.

— Този е Робарт Хул, трети син на дома Арн. От всичките слабаци в групата единствен той има шанс един ден да спечели рицарските шпори. Има усет към меча, да. — Макин поклати глава. — Пробвайте Стод, принце.

— Не пробвай никого от тях, принц Йорг. — Лундист се стараеше да скрие раздразнението си, но със спорен успех. — Това е глупаво. Знаеш, че още не си се възстановил напълно. — Учителят стрелна с поглед гвардейския капитан. — Крал Олидан няма да погледне с добро око на човека, застрашил здравето на единствения му наследник.

Макин се намръщи, но дори за мен беше ясно, че е вече е отишъл твърде далеч, за да отстъпи без бой.

— Карай полека с него, Робарт. По-кротко.

— Ако този риж глиган си спести сили и умение, лично ще се погрижа никога да не стане рицар — казах аз. — Ако има късмет, може да чисти лайната след турнирите.

Тръгнах към скуайъра, килнал глава назад, за да го гледам в лицето. Сър Макин застана между нас с тренировъчен меч в лявата си ръка.

— Нека направим един бърз тест преди това, принце. Трябва да съм сигурен, че сте запознат с основните правила, иначе има реална опасност да пострадате.

Върхът на меча му изтрака в моя и се плъзна към лицето ми. Аз го плеснах настрани и нападнах на свой ред. Рицарят отклони удара ми с лекота. Опитах се да пробия гарда му, но той посече ниско и аз блокирах с мъка.

— Не е лошо. Не е лошо. — Килна глава. — Добре са ви обучили. — Сви устни. — На колко сте, на дванайсет?

— На десет.

Сър Макин остави дървения меч в количката. Беше десничар.

— Добре. — Рицарят даде знак на скуайърите да се наредят в кръг около нас. — Нека видим този дуел. Робарт недей да щадиш принца. Достатъчно добър е да загуби без сериозни наранявания, ако не броим пораженията върху гордостта му.

Робарт зае стойка, целият лунички и самоувереност. Усетих как мигът идва на фокус пред очите ми. Слънцето жареше кожата ми, песъчинки хрущяха между плочника и подметките ми.

Сър Макин вдигна ръка.

— Готови.

Чух сребърните гласчета на чучулигите, невидими в синьото на високото небе. Чух шепота на екзекуторското знаме.

— Бой! — Ръката се спусна.

Робарт нападна бързо, с нисък замах. Аз хвърлих меча си на земята. Ударът на младежа ме уцели в ребрата отдясно. Ако мечът беше истински, щеше да ме разсече на две. Но не беше. Ударих го в гърлото с ръба на дланта си, източен удар, който бях научил от Лундист. Робарт се срина, сякаш го беше затиснала стена.

Гледах го как се гърчи и за миг зърнах Инч в лечебницата — влачеше се на четири крака сред пламъците, а от гърба му се лееше кръв на тласъци. Усетих отровата във вените си, тръните в плътта си, простичката нужда да убивам — най-чистата емоция, която бях изпитвал.

— Не. — Лундист ме бе хванал за китката и ме дърпаше от поваленото момче. — Достатъчно.

„Никога не е достатъчно.“ Думите прозвучаха в главата ми, изречени с чужд глас, глас, който помнех от шипката и от трескавите седмици след това.

Още миг-два гледахме как младежът се дави и лицето му почервенява.

Странното усещане изчезна. Наведох се да взема меча си и го върнах на сър Макин.

— Всъщност Проксимий е от вашите, капитане — казах. — Бил е бортански учен от седми век. Ваш предтеча на практика. Може би не е лошо да го прочетете. Не бих искал между мен и враговете ми да стоят само Робарт и неговата преценка.

— Но… — Сър Макин задъвка устна. Изглежда, се беше изчерпал откъм възражения.

— Ама той не игра по правилата — каза малкият Стод, намерил думи да изкаже онова, което си мислеха всички.

Лундист вече бе тръгнал. Обърнах се да го последвам, но после спрях и погледнах назад.

— Това не е игра, сър Макин. Ако учите тези момчета да играят по правилата, ги обричате на поражение. Това не е игра.

Когато направим грешка, не можем да си откупим изход. Нито с коне, нито със злато.

Стигнахме Червената порта в другия край на двора.

— Момчето можеше да умре — каза Лундист.

— Знам — отвърнах. — Заведи ме да видя затворниците, които татко е избрал за масовата екзекуция.

По-голямата част от Висок замък се намира под земята. Да се чуди човек защо не са го нарекли Дълбок замък. Мина доста време, докато стигнем тъмниците. Писъците чухме още от горните нива, през стени, изградени от Строителски камък.