Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Рентон прояви здравия разум да пребледнее. Протегна кална ръка към отец Гомст.

— Отче, аз просто служех на господаря си, нищо не съм направил.

— Отец Гомст ще се моли за душата ти — казах. — И ще ми опрости греха, че съм я отделил от тялото ти.

Макин нацупи дебелите си устни.

— Принце, чувал съм те да казваш, че би искал да прекъснеш цикъла на отмъщението. Можеш да започнеш сега. Можеш да пуснеш сър Рентон.

Райк го изгледа потресено. Бърло Дебелака се изкиска.

— Казвал съм това, Макин — отвърнах. — Ще прекъсна цикъла. — Изтеглих меча и го сложих напряко на коленете си. — Знаеш ли как се прекъсва цикълът на омразата? — попитах.

— С любов — отвърна тихичко Гомст.

— Единственият начин да прекъснеш цикъла е да убиеш всички, които са ти подложили крак, всички — казах аз. — До последния. Да ги убиеш всичките. Да убиеш майките им, да убиеш братята им, да убиеш децата им, кучетата им да убиеш. — Прокарах палец по острието на меча и се загледах в алената капка кръв. — Хората си мислят, че мразя графа, но истината е, че съм искрен привърженик на неговите методи. Той има само две слаби места. Първо, стига надалеч, но не достатъчно далеч. Второ, не е мен. Но от него научих ценни уроци. И когато се срещнем, ще му благодаря за тях с бърза смърт.

Последното стресна стария Гомсти.

— Граф Ренар ти стори голямо зло, принц Йорг. Прости му, но не му благодари. Той ще гори в ада за стореното. Безсмъртната му душа ще страда вовеки.

Разсмях се на последното, нямаше как.

— Ами и вие поповете сте едни! Говорите за любов, за прошка, а после — хоп! — цяла вечност на бавен огън. Не, дишай спокойно, сър Рентон. Нямам планове за безсмъртната ти душа. Каквото и да се случи между двама ни, то ще приключи до ден-два. Три най-много. Аз не съм от най-търпеливите, така че всичко ще свърши, когато ми кажеш каквото искам да знам, или когато се отегча.

Станах от стъпалото, слязох при Рентон и клекнах до него. Потупах го по главата. Бяха му вързали ръцете зад гърба, а аз бях с ръкавици от плетена стомана, така че ако му хрумнеше да ме захапе, най-много да си счупеше и другите зъби.

— Заклел съм се на граф Ренар — каза той. Направи опит да се дръпне от мен, проточи врат да погледне към стария Гомсти. — Кажи му, отче. Заклел съм се пред бог. Ако наруша клетвата си, ще горя в ада.

Гомст се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Принц Йорг, този рицар е дал свещена клетва. Малко клетви са по-свещени от тази на рицар пред неговия суверен. Не го карай да я нарушава, не е редно. Не е редно човек да наруши клетвата си заради заплахи срещу плътта и така да обрече душата си на адските огньове.

— Нека подложа вярата ти на тест тогава, сър Рентон — казах аз. — Ще ти разкажа моята история и когато приключа, може би сам ще пожелаеш да ми разкриеш плановете на графа. — Седнах на стъпалата до него и отпих дълга глътка бира. — Когато за пръв път хванах пътя, бях на… да, на десет години. По онова време таях много гняв в себе си, както и жажда да разбера как функционира светът. Щото, сещаш се, видял бях как хората на графа убиха брат ми Уилям и прерязаха гърлото на майка ми. Затова знаех, че предишната ми представа за устройството на света е погрешна. И както можеше да се очаква, попаднах в лоша компания, нали така, Райки?

Райк се изхили с гъгнивия си смях. Подозирам, че издава този звук, когато сметне, че очакваме от него да се засмее. Щото изобщо не прилича на смях и няма нищо весело в него.

— Та тогава за пръв път се пробвах с изтезанията. Чудех се дали трябва да съм зъл, лош човек. Реших, че може би съм получил послание от бога, че от мен се очаква да поема част от делата на дявола.

Чух Гомст да мърмори нещо, може би се молеше, може би ме анатемосваше, не знам. Но онова за чуденето си беше вярно. Много дълго бях търсил послание в цялата история, опитвах се да разбера какво се очаква от мен.

Сложих ръка на рамото на Рентон. Седеше си той на стъпалата с моята ръка на лявото рамо и ръката на Гомст на дясното. Бяхме си направо като дявола и ангела от старите писания, които му шепнат на ушенце.

— Заловихме епископ Мурило при Хълма на богоизбрания — казах аз. — Несъмнено си чул за провала на мисията му. Както и да е, тогава братята оставиха епископа на мен. По онова време им бях нещо като талисманче.

Нубанеца стана и тръгна надолу по склона. Оставих го да си върви. Слаб му беше стомахът за такива неща. Но фактът, че си тръгна, ме натъжи, почувствах се… знам ли, мръсен. Харесвах Нубанеца, макар че не го показвах.