Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Та значи епископ Мурило се оказа много устат човек. И все за адските огньове приказваше. Поседяхме, поговорихме си надълго и нашироко за душите и тяхното спасение. После аз му забих един пирон в черепа, точно тук. — Протегнах ръка и докоснах мястото върху мазната глава на Рентон. Той се дръпна, като да го бях убол. — След това епископът запя друга песен — продължих. — Всъщност след всеки нов пирон запяваше нова песен. След известно време стана съвсем различен човек. Много е интересно, че с пирони можеш буквално да разпаднеш един човек на съставните му части. Пирон на определено място връща спомените от детството. Друг го кара да побеснее, или да плаче, или да се смее като луд. Излиза, че сме просто играчки, които лесно се чупят и трудно се поправят. Чух, че монахините в „Свети Алстис“ още се грижат за епископ Мурило. Сега той е съвсем различен човек. Казват, че им вдигал полите и им говорел ужасни неща. Къде е отишла душата на гордия и богобоязлив човек, когото отвлякохме от папския керван… представа нямам.

Точно тогава „измагьосах“ един пирон в пръстите си. Ръждив и десетина сантиметра дълъг. Рентон се напика. Там, на стъпалата пред кметството. Бърло изпсува и го срита жестоко. Когато успя да си поеме дъх, Рентон ми разказа всичко, което знаеше. Отне близо час. След това го дадохме на селяните и те го опекоха.

Гледах как почтените норлесци танцуват около кладата. Гледах как пламъците се издигат над главите им. Винаги съм си мислил, че огънят не е хаотичен, че нещо е написано в пламъците му. Има хора, които твърдят, че могат да четат в тях. Аз не мога. Добре би било, ако можех да открия някой и друг отговор в огъня. А въпроси имах. Хванал бях пътя заради жаждата си да убия графа, но по-късно се бях отказал от това. Не знам как. Не знам как, но бях оставил това настрана, убеждавайки сам себе си, че принасям жаждата си за кръвта му в жертва на силата.

Отпих от бирата. Четири години на пътя. Вечно отивах някъде, вечно правех нещо, но сега, когато пръстите на краката ми сочеха към дома, имах чувството, че през цялото това време съм бил изгубен. Изгубен или воден за носа.

Опитах се да си спомня кога точно съм се отказал от отмъщението и защо. Нищо не се сещах, яви ми се само мимолетен образ — ръката ми върху дръжката на врата и усещането, че пропадам в бездна.

— Отивам си вкъщи — казах аз.

Тъпата болка между очите ми се превърна в ръждив пирон, забит дълбоко. Допих си бирата, но тя не помогна с нищо. Жаждата ми беше по-стара от нея.

Последвах Лундист навън.

— Чакай — каза той и задържа пръчката си пред гърдите ми. — Няма смисъл да вървиш сляп. Особено в собствения си замък, където уж познатите неща крият толкова много… дори когато имаме очи да ги видим.

Постояхме малко на стъпалата, примижали срещу слънцето, изчаквахме жарките му лъчи да ни стоплят. Не за пръв път излизахме от класната стая. Четири дни всяка седмица прекарвах с Лундист, било в стаята, било в обсерваторията, било в библиотеката, но учителят често ме извеждаше и двамата с часове ловяхме чудеса. Чудеса като механиката на обсадните машини, които стояха на склад в залата Арнхайм, или мистериозната светлина на Строителите, която грееше без пламък в избата за осолено месо. Всяко кьоше на Висок замък криеше урок, който Лундист умееше да подмами на светло.

— Чуй — каза той.

Тази игра ми беше позната. Лундист обичаше да казва, че човек, който умее да наблюдава, има рядък талант. Такъв човек виждал възможности там, където другите виждали единствено препятствия. Виждал ситуацията в разрез, а не плъзгал поглед по повърхността й.

— Чувам удари на дърво в дърво. Тренировъчни мечове. Малките скуайъри си играят — казах аз.

— Някои не биха го нарекли игра. Не, вслушай се по-дълбоко! Какво чуваш?

— Чувам птича песен. Чучулиги. — Наистина ги чувах, сребриста верижка от звук, високо в небето, толкова сладка и лека, че я бях пропуснал в началото.

— По-дълбоко.

Затворих очи. Какво друго? Зелено се бореше с червеното зад затворените ми клепачи. Трясък на учебни мечове, пъхтене, подвиквания, тихо плъзгане на обувка по камък, песента на чучулигите. Какво друго?

— Пърхане. — Беше едва доловимо, на ръба на слуха ми… не беше изключено да си го въобразявам.

— Добре — каза Лундист. — Откъде идва?

— Не са криле. По-дълбоко е някак. Нещо по вятъра — казах.

— В двора няма вятър — възрази Лундист.

— Високо тогава. — И се сетих. — Знаме!