Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— И цена ще се плати. — Лундист най-сетне спря, опрял ръка на вратата, сякаш да не падне.

— Цена в кръв и стомана!

— Права над река Катун, три хиляди дуката и пет арабски жребеца — каза Лундист, без да ме поглежда.

— Какво?

— Речна търговия, злато, коне. — Сините му очи най-после ме намериха над рамото му. Сбръчканата му ръка напипа дръжката.

Проумявах думите една по една.

— Войската… — започнах.

— Няма да ходи никъде. — Лундист отвори вратата. Денят се вля през прага, ярък, горещ, прошарен с далечния смях на играещи деца.

— Ще ида сам тогава. Онзи ще умре с писъци, от моята ръка. — Студена ярост пълзеше по кожата ми.

Трябваше ми меч, или поне хубав кинжал. Кон, карта… грабнах тази пред мен, беше от стара кожа, миришеше на мухъл, с украса по краищата. Трябваше ми… обяснение.

— Как? Как може да изтъргуват смъртта им?

— Баща ти изкова съюза си с кралствата от Конски бряг чрез женитба. Силата на този съюз беше заплаха за граф Ренар и той е решил да удари рано, преди връзките да се затвърдят окончателно. Надявал се е да премахне както съпругата, така и наследниците. — Лундист пристъпи в светлината и косата му грейна златна, като ореол на слънчев вятър. — Баща ти няма достатъчно сила да унищожи Ренар и да опази Анкрат от вълците, които дебнат. Дядо ти на Конски бряг не приема това, иска отмъщение за дъщеря си и внука си… в резултат съюзът между него и Анкрат вече не съществува. И нищо не заплашва Ренар. Сега Ренар се стреми към примирие с нас, за да насочи силите си към другите граници на своето владение. И баща ти му продаде исканото примирие.

Вътре в себе си падах, премятах се, падах презглава в бездънна пропаст.

— Хайде, принце. — Лундист ми протегна ръка. — Да се поразходим на слънце. Сърце не ми дава да те държа зад чина в ден като днешния.

Смачках картата в юмрук и открих нейде в себе си усмивка — остра, горчива, но и с щипка хладнокръвие, което ми помогна да не губя целта си от поглед.

— Ами да, учителю. Да се поразходим на слънце. Ден като днешния не бива да се прахосва, в никакъв случай.

И излязохме навън. Денят беше жарък, но не стопи и капка от леда в мен.

Имахме си пленник. Един от ездачите на Марклос се оказа по-малко мъртъв от очакваното. За което той, разбира се, много скоро съжали. Макин накара Бърло и Райк да го доведат при мен на стъпалата пред кметството.

— Казва, че името му е Рентон. Сър Рентон, ако обичате — уведоми ме Макин.

Изгледах пленника от главата до петите. Хубава чернееща синина се беше увила през половината му чело, а прибързана среща с майката земя беше сплескала носа му в известно противоречие с естетическите норми. Мустаците и брадата му сигурно са били грижливо подрязани, но сега се бяха спекли от засъхналата кръв и не им личеше.

— Паднал си от коня си, а, Рентон? — попитах.

— Ти наръга сина на граф Ренар под бяло знаме — каза човекът. С-то и з-то му излязоха комично, но обикновено така става, когато ти е счупен носът.

— Ми да — казах. — Бих го наръгал и под друго. — Погледнах го в очите. В очичките — малки и мижащи някак. Дори в дворцови одежди не би хващал окото, а сега, целият в кал и кръв, приличаше на кози барабонки. — На твое място бих се тревожил повече за собствената си съдба, отколкото дали Марклос е бил наръган в съответствие с общоприетите правила на дворцовия етикет.

Това не беше вярно, разбира се. На негово място аз бих търсил възможност да развъртя ножа си и да убия някого, по възможност противниковия главатар. Но не бях толкова глупав и знаех, че повечето хора не споделят моите приоритети. Както Макин беше казвал неведнъж, нещо в мен беше счупено, но не толкова, че да не помня какво е било.

— Семейството ми е богато, ще ме откупят — каза Рентон. Говореше бързо и нервно, сякаш изведнъж осъзнал собственото си положение.

Прозинах се.

— Не, няма. Ако бяха богати, ти нямаше да яздиш с плетена ризница в охраната на Марклос. — Прозинах се отново, толкова широко, че челюстта ми изпука. — Маикал, донеси ми чаша бира, ако обичаш.

— Маикал е мъртъв — каза Райк иззад сър Рентон.

— Сериозно? — казах аз. — Идиотът Маикал? Мислех, че бог го е благословил със същия късмет, който помага на пияниците и лудите.

— Е, почти е умрял де — уточни Райк. — Едно от момчетата на Ренар го е ръгнало с ръждив меч в корема. Оставихме го на сянка да си умре.

— Трогателно — казах. — А сега някой да ми донесе бира.