Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Много е черен — казах.

— Щото е нубанец — рече Берек и се намръщи. Огледа критично ръжена и пак го пъхна в кофата с въглените.

— Защо го горите? — попитах. Стана ми неприятно под втренчения поглед на нубанеца.

Въпросът сякаш ги затрудни за момент. Гребин се намръщи още повече.

— Щото е обладан от дявола — каза накрая Берек. — Сички нубанци са такива. Варвари са те, езичници. Чух отец Гомст да казва, че еретиците требе да горят, а той требе да знае, щот нали води самия крал на молитва. — Сложи ръка върху корема на нубанеца. Жестът бе някак смущаващо нежен. — Та затуй решихме да го препечем малко, преди утре кралят да го убие.

— Да го екзекутира — поправи го Гребин. Произнесе думата с прецизността на човек, който я е репетирал многократно.

— Да го екзекутира, да го убие, все тая. Накрая всички свършват при червеите. — Берек се изплю в жарта.

Нубанецът не сваляше поглед от мен, наблюдаваше ме мълчаливо. Почувствах нещо, което не можех да назова. Стана ми криво, че съм там, в тъмницата. Стиснах зъби и срещнах погледа му.

— Какво е направил? — попитах.

— Какво да е направил? — изсумтя Гребин. — Затворник е.

— За какво престъпление? — попитах пак.

Берек сви рамене.

— Ми, задето са го фанали.

Лундист се обади от прага:

— Доколкото знам… Йорг, доколкото знам, всички определени за екзекуция затворници са бандити, заловени от войската на Портата. Кралят разпореди кампанията, за да спре набезите по пътя на мъртвите към Норлес и другите протекторати.

Откъснах поглед от очите на нубанеца и се загледах в тялото му. По здравите участъци от кожата му имаше грапави белези, които оформяха символи — простички, но ловяха окото. Мръсна набедрена превръзка висеше на слабините му. Китките и глезените му бяха стегнати с железни окови с проста ключалка. Окървавени къси вериги свързваха оковите към масата.

— Опасен ли е? — попитах. Пристъпих напред. Миризмата на печено месо беше толкова силна, че буквално усетих вкуса му с небцето си.

— Да — отвърна нубанецът с усмивка. По зъбите му имаше кръв.

— Затвори си езическия плювалник бе. — Берек извади ръжена от жарта и го вдигна пред очите си сред дъжд от искри. Сиянието разкриви лицето му в грозна мутра и аз си спомних една страшна нощ, когато светкавици осветяваха хората на граф Ренар.

Обърнах се към нубанеца. Решил бях, че ако гледа ръжена, ще го оставя на тъмничарите.

— Опасен ли си? — попитах го.

— Да.

Извадих иглата, която закопчаваше оковите на дясната му китка.

— Покажи ми.

Нубанецът беше бърз, но не бързината му впечатляваше, а пълната липса на колебание. Посегна към китката на Берек. Внезапно силно дръпване и тъмничарят се озова проснат през гърдите му. Ръженът в протегнатата ръка на Берек се заби между ребрата на Гребин, който се дръпна инстинктивно с все ръжена и Берек го изпусна.

Без никаква пауза нубанецът се надигна, доколкото му позволяваше окованата лява китка. Берек се хлъзна по потното окървавено тяло на затворника и се озова в скута му. Понечи да се надигне. Удар с лакът в тила сложи край на опита му. Удар, от който костта изпука.

Гребин крещеше, естествено, но тук, в тъмницата, крясъците бяха нещо обичайно. Опита се да побегне, но явно бе изгубил чувството си за ориентация, защото вместо към изхода хукна към вратата на една килия, удари се в нея, от удара ръженът се дозаби и върхът му щръкна под лопатката му. Срина се на пода и повече не стана. Сгърчи се веднъж-дваж, устата му се отваряше и затваряше, но думи не излязоха, само прозирни струйки дим.

Повечето затворници се разкрещяха победоносно. По-съобразителните си мълчаха.

Лундист можеше да избяга. Имаше достатъчно време. Очаквах, че ще хукне да търси помощ, но той тръгна към мен още преди Гребин да е паднал на пода. Нубанецът избута Берек и освободи другата си китка.

— Бягай! — извиках на Лундист, в случай че не се е сетил.

Той всъщност тичаше, но в неправилната посока. Знаех, че годините са били милостиви към него и не му тежат прекомерно, но не очаквах, че може да търчи като яре.

Преместих се така, че масата и нубанецът да останат между мен и Лундист.

Нубанецът тъкмо освобождаваше глезените си, когато учителят стигна до него.

— Вземи момчето, старче, и изчезвайте. — Черният човек имаше най-дълбокия глас, който бях чувал.

Лундист впери смущаващо сините си очи в нубанеца. Полите на дългата му роба се укротиха, сякаш не се бяха вели като знаме допреди миг. Лундист сложи длани на гърдите си, една върху друга.