Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Вдигнах поглед към нубанеца и казах:

— Няма да изостана.

Нубанецът сви устни, вдигна рамене и тръгна след другите. Прекрачих Лундист и го последвах.

И така, яхнахме конете и обърнахме гръб на Норлес. Селяните ни зяпаха, навъсени и замаяни, а Райк ги псуваше. Сякаш негова е била идеята да ги спаси от кладата на Ренар и сега те му дължат благодарност и геройско изпращане. Оставяхме ги сред руините на родния им град, разкрасен с труповете на хората, които го бяха превърнали в руини. Слаба компенсация, особено след като Райк и братята бяха опоскали мъртвите до голо. Смятах, че ако измъчим конете, до мръкнало ще стигнем столичния град Крат, а преди луната да изгрее вече ще тропаме по портите на Висок замък.

Изобщо не трябваше да свръщам към дома, да навлизам в старите си коловози, да разбуждам мисли за мъст и за граф Ренар. Това повтаряше инстинктът ми. Днес обаче инстинктът ми говореше с глас стар и пресеклив, който не ми вдъхваше доверие. Исках да си ида у дома, може би заради смътното усещане, че нещо друго ми нашепва да не го правя. Исках да си ида у дома и ако адът се надигнеше да ме спре, щях да го поискам още по-силно. Поехме по кралския път, напряко през плодородните земи на Анкрат. От двете ни страни се нижеха ромолящи потоци, дъбрави и мирни чифлици. Забравил бях колко зелено е всичко тук. Свикнал бях със свят от разорана кал, опожарени ниви, димно небе и разлагащи се трупове. Слънцето си проби път през високите облаци и ни намери. Приятната топлина постепенно ни забави и скоро трясъкът на копита премина в ленив тропот.

Герод спря пред широка порта от сковани талпи в ограда от жив плет. От другата й страна се ширеше златна пшеничена нива. Конят ми наведе глава да откъсне от дългите стръкове трева край портата. Имах чувството, че бог е излял сладък мед над земята, сладък и гъст, който е заключил всичко в покой. Норлес беше останал на петнайсет мили и хиляда години зад нас.

— Хубаво е да се върнеш, а? — каза Макин и спря коня си до моя. Надигна се на стремената и вдиша жадно въздуха. — Мирише на вкъщи.

Така беше. Уханието на затоплена земя ме върна към време, когато светът беше малък и безопасен.

— Мразя го това място — казах. Макин ме погледна. Изглеждаше стреснат, а него не е лесно да го стресне човек. — То е като отрова, която хората вземат доброволно, макар да знаят, че ще им отнеме силата.

Пришпорих Герод и го подкарах в бърз ход по пътя. Макин ме настигна и продължи до мен. Подминахме Райк и Бърло на кръстопътя — двамата бяха спрели и хвърляха камъни по едно плашило.

— Мъжете се бият за родната земя, принце — каза Макин. — Защитават земята си. Земята и краля.

Обърнах се и изревах на изоставащите:

— Движете се в група!

Макин ме изчака. Явно държеше да получи отговор.

— Нека войниците умират за земята си — казах му. — Ако дойде момент да пожертват тези ниви в името на победата, няма да се поколебая и миг, дори сам ще ги изгоря, ако трябва. Онова, което не можеш да жертваш, ти тежи като камък на шията. Прави те предсказуем, следователно — слаб.

Яздехме в тръс на запад, опитвахме се да настигнем слънцето.

Скоро намерихме гарнизона на форт Челни. Или по-скоро той ни намери. Изглежда, ни бяха забелязали от наблюдателницата да се точим по кралския път и петдесетина войници излязоха да ни пресрещнат.

Спрях на няколко метра от копиеносците, преградили пътя в двойна редица като жив плет с дълги тръни. Останалата част от отряда на гарнизона чакаше с извадени мечове зад стената от копия, а десетина стрелци бяха заели позиция в царевичака отдясно. Двайсетина крави в нивата отсреща ни видяха и тръгнаха бавно към пътя да разберат какво става.

— Мъже от форт Челни — извиках. — Добра среща. Кой ви води?

Макин спря коня си до моя. Останалите братя ни настигаха постепенно, отпуснати на седлата си.

Висок мъж пристъпи измежду копиеносците, но само крачка-две напред, без да се излага на прекомерен риск. Не беше идиот този. Носеше туника с цветовете на Анкрат над дългата плетена ризница, ниско над очите му беше нахлупен шлем с форма на паница. Вдясно от мен стрелците запънаха лъковете си. Вляво кравите ни зяпаха спокойно иззад плета и преживяха.

— Аз съм капитан Кодин. — Наложи се да повиши глас, защото точно тогава една от кравите се размуча. — Кралят набира наемници при Релстонски събор. На въоръжени отряди не е позволено да навлизат в Анкрат. По каква работа сте тук? — Гледаше към Макин, явно очакваше отговор от него.