Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Хората ми ще отседнат при мен в замъка — казах.

— Крал Олидан ми нареди да заведа само вас, принц Йорг — каза капитанът. — Също отец Гомст и капитан Борта, ако той е с вас?

Макин вдигна ръка. И двете вежди на капитана се скриха под шлема му.

— Макин Борта? Не…

— От плът и кръв — рече Макин и се усмихна широко, направо се озъби всъщност. — Доста време мина, Релкин, дърто копеле такова.

— Крал Олидан нареди… — Тоест място за маневриране нямаше. А и как да добави любезно: „нареди да смета разбойническия ви боклук в бедняшкия квартал“? Поне бе проявил съобразителността да изясни положението от самото начало, спестявайки ми излагацията да вляза в спор, а той да ме изслуша и после да помете възраженията ми с окончателното „крал Олидан нареди“.

— Елбан, заведи братята при реката и им намери място да отседнат. Има един хан, „Падащият ангел“, голям е и би трябвало да побере всички ви — казах аз.

Елбан, изглежда, се изненада, че съм избрал него, изненада се, но и остана доволен. Млясна с устни върху беззъбите си венци, обърна се и изгледа кръвнишки останалите.

— Чухте Йорх! Принц Йорх тоест. Мърдайте!

— Убийството на селяни се наказва с обесване — казах аз, докато братята обръщаха конете си. — Чу ли ме, Малчо Райчо? Дори на един селянин. Така че без убийства, без плячкосване, без изнасилвания. Ако ти се прииска жена, нека граф Ренар ти купи някоя с парите си. Какво пък, нека ти купи три.

Вече и трите решетки бяха вдигнати.

— Капитан Кодин, за мен беше удоволствие. Желая ви приятна езда по обратния път до форта — казах аз.

Кодин се поклони от седлото и поведе хората си обратно. След малко при портата останахме само аз, Гомст и Макин.

— Води — казах. И капитан Релкин ни преведе през Западната порта във Високия град.

Тук нямаше тълпи, с които да се съобразяваме. Беше минало полунощ и луната яздеше високо в небето. Широките улици на Високия град бяха празни, само слуги притичваха тук-там от една голяма къща към друга. Иззад прозоречните кепенци може и да ни гледаше някоя щерка на богат търговец, но като цяло благородните домове спяха дълбоко и не показваха интерес към един завръщащ се принц.

Копитата на Герод трещяха твърде силно по паветата към Висок замък. Преди четири години си бях тръгнал оттук по пантофи, тих като мишка. Сега тропотът на железни подкови по камъка кънтеше неприятно в ушите ми. Тих гласец шепнеше в главата ми, че ще събудя татко. Тихо, по-тихо, не дишай, сърцето ти бие твърде силно.

Естествено, Висок замък изобщо не беше висок. За четирите си години на пътя бях виждал по-високи замъци и по-големи замъци, но нищо, което да прилича на Висок замък. Сега ми се струваше едновременно познат и чужд. Помнех го по-голям. Но макар и не толкова голям, колкото го помнех, пак си беше огромен. От учителя Лундист знаех, че някога тук е имало друг замък, толкова висок, че да остърже небето. По онова време всичко, което виждаме сега, било под земята. Не бил построен от Пътните, но строителите му притежавали умения, които почти не отстъпвали на техните. Стените не бяха от дялан камък, а от натрошена скала, толкова ситно натрошена, че се изливала като течност. Незнайно с каква магия вътре в каменните стени бяха вградени метални решетки, усукано желязо по-здраво и от черния метал на Изтока. И така, Висок замък клечеше нисък и древен, а кралят седеше зад пронизаните му с метал стени и гледаше отвисоко към Високия град. Стария град, Долния град. Гледаше към столицата Крат и към всички протекторати под своята власт. Моята власт. Моят град. Моят замък.

Избягахме от Висок замък през Кафявата порта, малка врата отвъд Високата стена. Излязох последен, краката ме боляха от бързането по безбройните стъпала.

На най-горното стъпало имаше бледи отпечатъци от стъпки, червени.

Сетих се за Лундист, проснат на пода в залата за изтезания. Така го бях оставил.

Бяхме се изкачили от най-дълбоките зандани на замъка до най-невзрачния му изход. Лайнарите минаваха оттук по десетина пъти на ден да изнесат съкровищата от клозетите. От мен да знаете, кралското лайно вони като всички останали.

Братът пред мен се обърна под арката и ме стрелна със зъбата усмивка.

— Чист въздух! Колко е сладък, а, момченце. Хайде, вдишай дълбоко.

Чул бях нубанецът да го нарича Роу — беше слаб като клечка, само кости и жили, стари белези и лоши очи.

— По-скоро ще оближа врата на прокажен, отколкото да ти дишам вонята, брат Роу. — Избутах го, за да мина. Само грубият език нямаше да ми спечели място сред тези мъже, но щеше да помогне, той, както и тоталната неотстъпчивост.