Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Или да се вмъкнем в някоя от онези плевни — предложих. Две стояха настрани от къщите, изолирани, само на метри от гората.

Нубанецът понечи да поклати глава. Гръм се търколи на изток, тихо, но продължително. Нубанецът сви рамене.

— Добре.

Слава богу!

Тръгнахме през нивите, които дъждът беше превърнал в тресавища, препъвахме се в мрака, най-вече аз, полумъртъв от умора.

Нубанецът натисна с рамо вратата на плевнята, тя изохка възмутено и се отвори с протяжно скърцане. Разлая се куче в далечината, но не ми се вярваше фермерите да излязат в дъжда само заради мнението на някакъв пес. Залитнахме през прага и се проснахме в сеното. Крайниците ми тежаха като олово, бях толкова уморен, че ако не стисках зъби, сигурно щях да заплача.

— Не се ли притесняваш, че сънната вещица ще те потърси пак? — попитах. — Едва ли е доволна, че подаръкът й за краля е избягал. — Преглътнах една прозявка.

— Вещер — поправи ме нубанецът. Вярно, че беше казал така. — Мисля, че беше мъж.

Свих устни. В моите сънища вещиците си бяха вещици, жени, а не мъже. Криеха се в тъмна стаичка, за чието съществуване не бях подозирал. Стая с отворена врата в коридор, по който трябваше да мина. Подминавах входа и целият настръхвах, невидими червеи плъзваха по ръцете ми. Виждах я, силует от сенки с тъмни ръкави и бледи ръце като паяци. Понечех ли да избягам, краката ми изведнъж натежаваха, сякаш газех в петмез. Борех се, мъчех се да извикам, но бълвах мълчание, бях муха в паяжина, а тя тръгваше към мен бавно и неотвратимо, лицето й навлизаше в светлината. После виждах очите й… и се будех с писъци.

— И не се притесняваш, че вещерът ще те потърси отново? — повторих.

Тресна внезапен гръм и разтърси плевнята.

— Трябва да е близо — каза нубанецът. — И да знае къде си.

Издишах. Не бях осъзнал, че съм затаил дъх.

— Затова първо ще прати след нас ловеца си — добави нубанецът. Чух шумолене — спътникът ми се покриваше със сено да му топли.

— Жалко — казах аз. Отдавна не бях сънувал собствената си сънна вещица. Донякъде ми допадаше идеята, че може да ни проследи дотук, до тази плевня в хватката на бурята. Наместих се по-дълбоко в боцкащото сено. — Да видим дали ще сънувам вещица, моята или твоята, все едно. И ако ми се присъни, този път няма да бягам. Ще тръгна право към нея и ще я изкормя.

Пак гръмотевица. Усетих я като окови, усетих я в сърцето си. После и светкавицата, която пренаписа света в ръбати форми. Когато угасна, в очите ми останаха жълти петна и в тях — видения. Бебе, което някой удря толкова силно, че кръвта руква от очите му. Деца, които танцуват в огън. Нов гръм отекна в дъсчената постройка и мракът се върна отново.

Седях объркан на границата между съня и будния свят, обграден от скърцащи дъски и вятърен вой. Нова светкавица прониза небето и видях вътрешността на каретата — мама на седалката срещу мен, Уилям свит на топка до нея с колене под брадичката.

— Бурята! — Извъртях се да затворя прозорчето. Не можах, вятърът го блъскаше навътре и носеше дъжд.

— Тихо, Йорг — каза мама. — Заспивай.

Не я виждах в тъмното, но цялата карета ухаеше на нея. Рози и лимонова трева.

— Бурята. — Знаех, че съм забравил нещо. Това поне си спомнях.

— Просто вятър и дъжд. Не се плаши, миличък.

Плашех ли се? Заслушах се в поривите на вятъра и тракането на вратата.

— Трябва да останем в каретата — каза тя.

Потопих се съзнателно в движението, нагоре и надолу и наляво и надясно, с надеждата да уловя онзи спомен, да го изтръскам от скривалището му.

— Заспивай, Йорг. — Прозвуча повече като заповед, отколкото като препоръка.

„Тя откъде знае, че не спя?“

Светкавица падна толкова близо, че чух съскането. Светлината прекоси лицето й на три пъти, улови нещо животинско и свирепо в погледа.

— Трябва да спрем каретата. Трябва да слезем. Трябва да…

— Заспивай! — Гласът прозвуча остро.

Понечих да стана, но открих, че внезапно съм натежал, сякаш газех в гъста кал или в… петмез.

— Ти не си моята майка.

— Остани в каретата — прошепна тя.

Остра миризма на карамфили сряза мрака с лек дъх на смирна в добавка. Ухание на гроб. Миризма толкова силна, че задуши всички звуци. Всички освен бавното й гъгниво дишане.

Посегнах слепешката към дръжката. Вместо студен метал напипах развала, мека плът, разкашкала се в смъртта. Писък се изтръгна от мен, ала не успя да разкъса тишината. При следващата светкавица я видях — плътта се беше свлякла от костите, гнойни дупки зееха на мястото на очите й.