Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Баща ми явно разчита на теб, Сагеус — казах аз. Потрих пръсти, но те не ме сърбяха да стисна меча. — Свещениците несъмнено се дразнят от присъствието на неверник в двора. Ако папата смееше да напусне Рим, което рядко й се случва напоследък, щеше да дойде тук и да прокълне душата ти на вечни мъки в огньовете на ада! — Единствено с догмата можех да го ударя, друго нямах.

Сагеус се усмихна дружески, сякаш току-що му бях направил дребна услуга. Слабичък беше. С лекота можех да го съборя на пода и да го удуша. Свирепи мисли изплуваха като мехури в съзнанието ми, една след друга, и се пукаха безсилно.

— Много от баща ви има във вас — каза Сагеус.

— И него ли си опитомил? — попитах.

— Не можеш да опитомиш човек като Олидан Анкрат. — Дружеската му усмивка се развесели. Де и аз да знаех на какво се смеем. Значи можеше да върти на пръста си мен, но не и баща ми, това ли беше? Или действително манипулираше краля, но предпочиташе да прикрие този факт зад самодоволни усмивчици?

Представих си как татуираната глава на езичника се разделя с раменете му, усмивката му замръзва, а от врата му шурва кръв на тласъци. Представих си го и посегнах към меча, впрегнал цялата си воля в това простичко действие. Дръжката беше студена на пипане. Свих пръсти около нея, но преди да я стисна здраво, ръката ми падна като отсечена.

А Сагеус вдигна вежда. Беше си обръснал веждите също като главата и после ги беше нарисувал. Отстъпи крачка назад.

— Вие сте интересен младеж, принц Йорг. — Очите му изстинаха. Така кротки в един момент и мъртви като камък в следващия. — Ще трябва да разберем какво задвижва машинката ви, да? Ще помоля Робарт да ви придружи до стаята ви, сигурно сте уморен. — Докато говореше, пръстите на дясната му ръка се плъзгаха по думи, татуирани върху лявата, бръсваха един символ, после отскачаха нагоре към черен полумесец, сетне подчертаваха някаква фраза, и пак. Наистина се чувствах уморен. Краката и ръцете ми бяха натежали като олово, теглеха ме надолу.

— Робарт! — извика той, силно, така че гласът му да се чуе в коридора.

После пак ме погледна кротко.

— Сигурно ще ви навестят сънища, принце, заради умората от дългия път. — Пръстите му се преместиха върху нови редове, ниско на лявата ръка, после високо на дясната. Сетне се спряха на почернени думи, по-черни от най-черната нощ, от вътрешната страна на китката му, напряко на вените. — Сънищата казват на един човек какъв е.

Едва държах очите си отворени. На шията му, вляво от адамовата ябълка, сред ситния текст изпъкваше една буква, по-голяма от останалите, цялата в завъртулки. Приличаше на цвете.

„Докосни цветето — помислих си. — Докосни хубавото цветенце.“ И сякаш с магия ръката, предала ме преди малко, се раздвижи. Изненадах го: определено не очакваше да го стисна за гърлото. Чух вратата на библиотеката да се отваря.

„Кльощав е — помислих си. — Адски е кльощав.“ Зачудих се дали ще мога да обхвана с една ръка врата му. Беше си чисто любопитство, без намек за насилие, трябва да призная със срам. Чух как Робарт си поема шумно дъх. Сагеус стоеше вдървен с полуотворена уста, сякаш не можеше да повярва какво се случва.

Едва се държах на краката си, прозявки напираха да омотаят думите ми, но го гледах право в очите. Нека си мисли, че натискът, който прилагам, е заплаха. Всъщност се опирах на него, за да не падна.

— Сънищата са си мои, езичнико — казах. — Моли се да не сънувам теб.

И се обърнах, преди да съм паднал позорно. Минах покрай Робарт. Той ме настигна в Залата с копията.

— Не бях виждал някой да посяга на Сагеус, принце.

Принце. Така беше по-добре. Имаше възхищение в гласа му, може би искрено, може би не — бях твърде уморен, за да ми пука.

— Той е опасен човек. Враговете му умират в съня си. Или откачат. Лорд Джейл напусна двора два дни след като се скара с езичника пред баща ви. Казват, че не можел да се храни сам и по цял ден пеел някаква детска песничка.

Стигнах до Западното стълбище. Робарт дърдореше ли, дърдореше по петите ми. После млъкна изведнъж.

— Стаята ви е в Червения коридор, принце. — Заби поглед в ботушите си. — Старата ви стая сега е на принцесата.

Принцеса? На кого му пука? Утре. Утре щях да разбера за какво иде реч. Оставих го да ме заведе в отредената ми стая. Една от стаите за гости в Червения коридор. Беше достатъчно голяма да побере повечето кръчми, в които бях нощувал напоследък, но въпреки това си беше явна обида, нарочна. Стая като за провинциален барон или далечен братовчед, дошъл от протекторатите да погостува в замъка.