Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Хлад нахлу през отворените капаци. Стана ми студено, много студено, по-студено отколкото е нормално дори в студена есен. Полазиха ме ледени тръпки. Не можела да захвърли Уилям, така казваше. Само дето Уилям вече го нямаше… Пристъпих назад към отворения прозорец.

— Исуе… — промълвих и примигнах да махна сълзите.

Погледът на мама ме последва.

— Ису не беше там, Йорг — каза тя. — Никой не дойде да ни спаси. Ти ни гледаше, Йорг. Беше там, гледаше ни, но не се притече на помощ.

— Да. — Первазът на прозореца студенееше под коленете ми. — Тръните… тръните ме държаха.

Тя ме погледна, очите й бяха сребърни като луната. Усмихна се и за миг си помислих, че ще ми прости. После изпищя. Не изпищя, както пищеше, когато я насилваха хората на графа. Онова би могла да го издържи и да оцелее. Може би. Не, сега изпищя, както пищеше, когато убиха Уилям. Грозен, животински писък, изтръгнат от съвършеното й нарисувано лице.

Изпъшках. Думите изригнаха от устата ми:

— Тръните! Опитах се, мамо. Опитах се.

И тогава той се изправи иззад леглото. Уилям, сладкият Уилям, главицата му хлътнала от едната страна. Кръвта съсирена черна по русите му къдрици. Едното му око го нямаше, но другото гледаше право в мен.

— Ти ме остави да умра, Йорг — каза той. Нещо бълбукаше в гърлото му и той заваляше думите.

— Уил. — Само това успях да кажа.

Той протегна ръка, бяла и опръскана с тъмна кръв.

Прозорецът зееше зад мен и аз понечих да се хвърля през него, но точно тогава нещо ме бутна напред. Уил стоеше, мълчеше и ме гледаше.

— Йорг! Йорг! — Вик стигна до мен, далечен, но и някак познат.

Погледнах назад към прозореца и двора в ниското.

— Скачай — каза Уил.

— Скачай! — каза мама.

Но гласът на мама вече не беше гласът на мама.

— Йорг! Принц Йорг! — Викът се чу по-силно този път, нов удар, също по-силен, ме събори на пода.

— Дръпни се бе, момче. — Познах гласа на Макин. Стоеше на прага, зад него се плискаше светлината на лампа. А аз лежах на пода в краката му. Не до прозореца. И не гол, а с бронята си.

— Беше затиснал вратата, Йорг — каза Макин. — Онзи тип, Робарт, ме извика по спешност — и какво? Идвам тук и ти крещиш зад вратата. — Огледа се за някаква заплаха. — Значи съм тичал като алтав от Южното крило, защото си имал кошмар, така ли? — И добави със закъснение: — Принце.

Изправих се. Чувствах се смазан, все едно Бърло Дебелака е седял отгоре ми. Нямаше картина на стената, нямаше я мама, Уил също не надничаше иззад леглото.

Изтеглих меча си. Непременно трябваше да убия Сагеус. Толкова силно го исках, че усещах вкуса на смъртта му в устата си, като кръв, гореща и солена.

— Йорг? — каза Макин. Гледаше ме с тревога, сякаш се чудеше дали не съм полудял.

Тръгнах към отворената врата. Макин ми препречи пътя.

— Не можеш да излезеш с меч в ръка, Йорг. Стражата ще те спре.

Не беше чак толкова висок и широк като Райк, но беше едър, широкоплещест и много силен. Едва ли бих могъл да го отместя от пътя си, без да го убия.

— Разковничето е в саможертвата, Макин — казах и прибрах меча.

— Принце? — попита той, навъсил чело.

— Ще го пощадя онова татуирано копеле — казах. — Имам нужда от него. — Зърнах за миг образа на майка си, но той избледняваше бързо. — Трябва да разбера каква игричка играят тук. Кои са фигурите и кои са играчите.

Макин се навъси още повече.

— Трябва да поспиш, Йорг. В легло, а не на пода. — Хвърли поглед към коридора. — Искаш ли да ти донеса лампа?

Това ме накара да се усмихна.

— Не — отвърнах. — Не ме е страх от мрака.

Събудих се рано. Сивкава светлина влизаше през процепите на капаците и за пръв път успях да разгледам добре стаята си — голяма, добре обзаведена, стените натежали от гоблени с ловни сцени. Свалих ръка от дръжката на меча и се протегнах с прозявка. Не ми харесваше това легло. Беше прекалено меко и прекалено чисто. Когато отметнах завивките, те събориха звънчето за прислугата от нощното шкафче. То се удари със звън в плочите по пода, отскочи върху един килим и млъкна. Никой не дойде. Голяма работа — вече четири години се обличах сам. Не че често се бях събличал всъщност. А и гардеробът ми беше по-дрипав от ливреята на най-долния прислужник в замъка на баща ми. И все пак. Никой не дойде.

Под бронята си носех окъсана сива фланела. На бюфета имаше огледало. Оставих го да си лежи там с лицето надолу. Прокарах набързо пръсти през косата си в търсене на въшки, достатъчно тлъсти да ги напипам, и с това сутрешният ми тоалет приключи. Готов бях за закуска.