Джоанн Харрис - Рунически знаци

С разбити надежди Нат Парсън се върна в енорията си в планините. Но мечтата за ключа не го напускаше. Тя се превърна в натрапчива мисъл, в символ на всичко, което съдбата не му беше дала. И когато Мади Смит отказа да разбие магическия печат на златния катинар…

Нат погледна ключа в дланта си и се усмихна, а Скади се зачуди как такава глупава усмивка може в същото време да изглежда толкова вероломна.

— Ти? Да помогнеш на мен?

Тя се разсмя неприятен звук.

Свещеникът я наблюдаваше търпеливо.

— Можем да си помогнем взаимно — каза той. — Пророческото племе притежава нещо, което и двамата искаме. Вие искате да отмъстите на онези, които ви нападнаха. Аз искам момичето на Смит да бъде изправено на съд. Всеки от нас има нещо, от което другият се нуждае. Защо да не си сътрудничим?

— Богове! — възкликна Ловджийката. — Едно ще ти кажа: не съм се смяла така, откакто окачих змията над главата на Локи. Ако никога не станеш Екзаминатор, можеш да направиш кариера като комедиант. Какво толкова би могъл да имаш ти, от което аз да се нуждая?

Нат посочи разкъсаната Книга, чиито страници лежаха разпилени по пода на ареста.

— Всичко, което ни е нужно, е в тази Книга. Всяко име, всяка кантика, всяко възвание за сила. С твоите познания и словата в Книгата можем да покорим всички от Пророческото племе, да ги накараме да правят каквото поискаме…

Скади вдигна една от обгорелите страници.

Значи това Слово беше някакъв вид магия — поредица от заклинания и магически формули, достъпни дори на Хората. Тя си спомни, че Локи знаеше за него. И го беше страх, макар че Ловджийката не можеше да си представи магия на Реда да е помощна от магия на Ледения народ.

Тя безизразно погледна страницата и я захвърли на земята.

— Не ми трябват книги — отсече Скади.

Тогава Нат получи прозрение. Може би заради нещо в очите й или презрителния тон, с който произнесе думата „книги“, или факта, че държеше страницата на обратно…

— Не знаете да четете, нали? — попита той.

Ловджийката го стрелна с очи като кинжали.

— Не се тревожете — успокои я свещеникът. — У мен е ключът. Аз мога да чета на глас. С вашите сили, съчетани с тези на Словото, ние ще успеем там, където Орденът се провали. И тогава ще бъдат принудени да ме приемат — може да стана Екзаминатор, че даже Професор…

Скади леко се нацупи.

— Не ми трябват нито книги, нито ключове. А дори да ми потрябват, какво ми пречи да взема и двете и после да те убия за развлечение ето така?

Тя грабна ръката на свещеника и разгъна пръстите един по един. Ключът падна, чу се напукване, сякаш се прекърши тънко клонче…

— Моля ви! Аз съм ви нужен! — кресна Нат Парсън.

— За какво? — попита Скади и се приближи, готова да го убие.

— Защото аз бях тук! — извика свещеникът. — Вях тук, когато Екзаминаторът използва Словото срещу едноокия скитник!

Ловджийката се спря.

— Е, и? — попита тя.

— И надникнах в съзнанието на Генерала…

Скади замръзна на място, очите й блеснаха като далечни ледници. Нат огледа счупения си пръст, като скимтеше от болка и облекчение. Той й каза всичко — не точно така, както си го представяше (на чаша шери в дома си), а със запъване и викане, със страх за живота си.

За негов късмет Ловджийката повярва на думите му. Тя знаеше, че магията е нещо непостоянно и описанието на случилото се не остави у нея никакво съмнение. Човекът беше застанал на пътя на Словото и по този начин бе надникнал в мислите на Один — мисли и планове, свързани с Аезир.

Скади разсъждаваше хладнокръвно за Аезир. Макар че се беше съюзила с тях от стратегически съображения, тя не се чувстваше привързана към семейството на Один. Баща й и братята й бяха загинали от ръката на Аезир, а самият Один, който беше обещал да я овъзмезди, успя по някакъв начин да се измъкне от уговорката, с измама я омъжи за Ньорд, макар че сърцето й принадлежеше на красивия Балдер, и й попречи да отмъсти на Локи, подмамил вожда й в капана на смъртта.

И Ванир не бяха по-добри, сляпо вървяха по стъпките на Локи. Скади все още принадлежеше към Ледения народ въпреки брака си с бога на морето и винаги се беше чувствала най-добре в Ледените земи, където живееше сама, ловуваше, приемаше облика на орел и се рееше над ослепително белия сняг.

„Ако избухне война — мислеше тя, — този път няма да има съюз.“ Генералът я беше предал, Локи бе неин заклет враг, а Мади Смит, която и да беше тя, се бе присъединила към вражеския лагер.

Ловджийката се обърна към Нат, който я наблюдаваше, лапнал счупения си пръст.