Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Да, Парсън. Ама да не пострадаш?

— Разбира се, че няма — нетърпеливо отвърна свещеникът. — Сега върви, човече, и ме остави да си върша работата.

Скади се опомни и видя, че наоколо е тъмно. Вратата на ареста беше затворена, от Аезир нямаше и следа, тя по загадъчен начин се бе сдобила с дрехи и имаше главоболие. Само благодарение на руните й положението не беше още по-лошо — нападателят я бе заварил неподготвена.

Скади изрече проклятие, вдигна камшика си и на рязко проблесналата светлина видя свещеника да седи отстрани с бледо лице, но съвсем спокоен, и да я наблюдава през кръгчето на руната Бяркан .

Тя веднага замахна с камшика, но когато той изсъска в ръката й, свещеникът заговори:

— Госпожо, не се плашете.

За миг Скади се стъписа от предположението му. Да си въобразява, че тя може да се страхува от него — от него! Смехът й прозвуча зловещо като разпукващ се лед.

Но същевременно беше любопитна. Човекът изглеждаше необяснимо безстрашен. Зачуди се какво е видял и дали би могъл да познае нападателя й. Но най-вече недоумяваше защо не я е убил, когато е имал възможност.

— Ти ли ми облече това? — тя посочи роклята на себе си, синя, кадифена със сребриста бродерия по деколтето.

Беше една от най-хубавите рокли на Етелбърта и макар че Скади се отнасяше с презрение към дамските рокли и накити, като предпочиташе кожи от див вълк или пера от ловен сокол, разбираше, че по някаква причина някой се е опитал да й достави удоволствие.

— Да, госпожо — отговори Нат и Ловджийката бавно свали камшика. — Разбира се, имате пълно основание да се отнасяте подозрително към мен, но аз ви уверявам, че по никакъв начин не искам да ви навредя. Всъщност тъкмо обратното.

С помощта на магическа проницателност Ловджийката още веднъж го погледна с любопитство и презрение. За голямо нейно учудване следата му — сребристокафява на странни петънца — не показваше опит да я заблуди или да я изиграе. Човекът искрено вярваше в това, което й говореше, и макар че сега тя забеляза силно въодушевление под привидното му спокойствие, необяснимо за нея страхът му беше незначителен.

— Аз мога да ви помогна, госпожо — продължи свещеникът. — Всъщност мисля, че можем взаимно да си помогнем.

И той протегна длан, в която имаше ключ, чиито зъбци все още аленееха от кръвта на притежателя му.

Свещеникът открай време беше амбициозен човек. Син на беден грънчар, той отрано разбра, че няма желание да върви по стъпките на баща си, и стана ученик на свещеника в подходящ момент, за да наследи своя учител, когато старецът вече не можеше да изпълнява задълженията си.

Той се ожени сполучливо — за Етелбърта Гудчайлд, голямата дъщеря на богат коневъд от долината. Вярно, тя беше с девет години по-възрастна от Нат и според някои малко приличаше на кифла в лицето, но му донесе хубава зестра и отлични връзки, а баща й Оуън Гудчайлд навремето хранеше големи надежди за кариерата на зет си.

Но годините минаваха, а Нат така и не напредваше в кариерата. Беше вече на трийсет и една, Етелбърта беше бездетна и ако той не вземеше нещата в свои ръце, възможността да получи нещо повече от енория някъде в планините изглеждаше наистина далечна.

Тогава свещеникът започна да вижда в Ордена на Реда изгледи за кариера. Той не знаеше почти нищо за него, освен че е предназначен за духовния елит, но реши да отиде на поклонение до Края на Света — официално, за да укрепи Вярата си, но в действителност да разбере как може да получи достъп до тайните на Ордена, без да се налага да отделя твърде много време за учение, въздържание или молитви.

Това, което откри на Края на Света, го изпълни с въодушевление. Той посети голямата катедрала „Свети гроб“ със стъкления шпил и медния купол, стройните колони и прозорците от цветно стъкло. Видя Съдилищата на Закона, където Орденът раздаваше правосъдие, и Портата на Каещите се, откъдето отвеждаха еретиците на бесилото (макар че за съжаление самите Очиствания не бяха отворени за широката публика от страх, че някой може да подслуша кантиките). Нат обикаляше местата, посещавани от Екзаминаторите, разхождаше се из техните градини, хранеше се в техните столови, седеше в техните кафенета и с часове ги наблюдаваше как крачат из улиците с развети роби, как обсъждат теоретични въпроси или някой ръкопис, който са изучили, и чакаше мига, когато ще се срещне със Словото.

Но от самото Слово нямаше и следа. Старият професор, с когото Нат се осмели да сподели амбицията си, му каза, че ученикът трябва да се подготвя цели дванайсет години, за да достигне нивото Младши член на Ордена, и че дори на ниво Екзаминатор не се знае със сигурност дали ще получи златния ключ.