Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Тази сутрин, когато бях сама със себе си и с това, което се бях научила да правя, се наложи да седна, защото краката ми трепереха и коленете ми се подкосяваха. Вдигнах глава и се замислих за настъпилата в мен промяна.

Като че ли животът ми беше ускорил своя ритъм, като че ли се беше разраснал. Разтърсваха ме емоции. Гледах към тавана и без да знам защо, се разплаках. Излязох от тоалетната, заключих вратата на преддверието, бързо изпрах бикините си и ги изсуших на сешоара за ръце. Погледнах се в огледалото, очите ми блестяха. Усмихнах си се. Върнах се при останалите. Усещах бикините си топли и все още леко влажни. Страхувах се да не би някой да успее да прочете нещо на лицето ми.

До края на работната среща прокарвах пръст по отпечатъка от зъби, който бях оставила на дланта си. Сега ще си лягам. Желанието ми да се любя не е отминало.

Утре ще го видя.

Веднъж, след като се бяхме любили и чакахме телата ни отново да станат две, той ми каза:

— Ще ми бъде приятно да прекарам цял ден с теб. Искам да се храним заедно, да гледаме филм, да спим прегърнати, да видя как ходиш из къщата, все едно живееш тук. Мислиш ли, че може да го направим някога? Може би следващата неделя…

При тези негови думи сърцето ми започна да препуска в гърдите ми. За огромно свое съжаление трябваше да му отговоря:

— Точно тази седмица не мога, отивам в планината. Но ако не се отметнеш, ще измисля нещо за следващата.

— Не смятам, че ще се отметна.

Не бях ходила някъде за уикенда от векове, ала беше рожденият ден на Лаура и не можех да откажа. Без това нямах желание, а сега, след като ми направи това предложение, бих предпочела да ме нашибат с камшик, отколкото да отида.

Прегърнах го и заспах, люшкана от мисълта как ще прекараме заедно цяла една неделя. Когато бях с него, напълно губех представа за времето. Понякога ми се случваше внезапно да проверявам колко е часът, защото не знаех дали съм там от двайсет минути, два часа или цял живот.

След като онази вечер се прибрах вкъщи, изпратих съобщение на Карла:

„Будна ли си?“

„Да.“

Обадих й се. Имах нужда да си поговоря с някого и й разказах за мен и него. Без да навлизам прекалено много в детайли, защото нямах желание да го сторя дори с нея. Исках да споделя как се чувствам. В главата ми се въртяха купища въпроси.

— Чудя се дали прави така с всички.

— В какъв смисъл?

— Иска ми се да знам дали е такъв с всички, или само с мен.

— Не е необходимо да знаеш, наслаждавай се подобаващо на момента, не се оставяй на подобни мисли.

— Знам, но понякога съм любопитна да науча. Все пак се питам дали това, което изпитва с мен, е неповторимо, дали нещата, които ми казва, са нови, дали са специално за мен, или пък са част от сценарий, който рецитира наизуст.

— Важното е, че ти изпитваш тези неща с него.

— Правилно.

Веднага спрях да мисля за това. Въпреки множеството неща, които не ми бяха ясни, знаех, че не мога да си позволя да премина границите, рискът щеше да бъде прекомерно висок.

Вече сме в планината за уикенда: аз, Паоло и още две двойки, между които и Лаура, рожденицата. Всички са в бара на хотела, но след вечеря казах, че ме боли главата и се качих в стаята. Всъщност съм изморена от това да се усмихвам в края на разговори, които дори не съм слушала. Исках да постоя малко сама. Когато влязох в стаята, отворих прозорците, защото умирах от жега. Носът ми веднага се изсуши — дотолкова, че като дишах, ноздрите ми свиреха. Винаги съм се чудила кой решава каква да бъде температурата в хотелите, самолетите, влаковете. След като се опитах да я намаля сама с термостата на стената, се обадих на рецепцията. Качи се един младеж, който реши проблема само с натискане на едно копче на дистанционното.

Рядко нося дневника си с мен, обикновено го оставям вкъщи и пиша, като се прибера, но напоследък изпитвам необходимост да го правя почти всеки ден.

Когато пристигнахме в хотела, се случи нещо странно. Паоло разговаряше с управителя и ме представи като своята съпруга. За пръв път, откакто съм омъжена, ми стана неприятно. Какво се случва с мен? Цяла вечер мисля за това. Веднага след сватбата винаги се вълнувах, като го чувах да казва: „Това е съпругата ми“. Гордеех се от тази дума. Защо днес ми стана неприятно?

Може би това е просто роля, която вече не ми подхожда.

Извън ролята си много хора се чувстват свободни, някои се объркват, други пък се задушават. Струва ми се, че винаги съм живяла живота си в незнание, като че ли без да знам нищо за самата себе си. Първо дъщеря, после годеница, после съпруга и после следващата стъпка: майка.