Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Никога не съм била истински интимна нито със себе си, нито с Паоло, защото изобщо не съм си задавала въпроса какви са истинските ми желания. Може би сега искам да разсъблека тази си роля, за да видя какво има отдолу. Може би най-накрая съм намерила силата и смелостта да рискувам самата себе си. Дано да открия, че макар и никога да не съм го осъзнавала — всъщност съм нещо повече.

На масата продължавах да мисля, че можеше да бъда с него вместо на тази глупава вечеря. Едва-едва се заслушвах в разговора и рядко се включвах, защото ми се струваше, че в крайна сметка не говорят за нищо, че в думите им почти няма живот, истина, действителни чувства. Всичко изглеждаше така повърхностно, сякаш животът и смелостта бяха някъде далече. Бях слушала вече стотици пъти обсъжданите теми. Все същите забавни случки, принадлежащи на миналото и преразказвани винаги когато се видим.

Встрани от тази маса съществуваше цял един свят на възможности, които изпусках.

По време на вечерята отчаяно се опитвах да се открия в познатите лица на тези хора. Изкушението да сваля маската си и да изкрещя каква съм станала все повече се засилваше. Да разкажа как се любя, как тичам при него възбудена, как стоя тихо на колене в очакване на оргазма му. Исках да разкажа как се чувствам, когато съм с него и когато си тръгвам.

Чудя се кое ли е по-голям грях: да следвам чувствата си, или да се преструвам на такава, каквато не съм.

Не казах нищо. С времето прекрасно се научих да мълча. Колко вечери съм кръстосвала безмълвно напред-назад дома си, защото усещах как се задушавам. Не откривах изход. Сега съм го намерила: вратата на апартамента му. Влизам там, където животът пулсира, където може да обичаш свободно, без да искаш нищо в замяна. Чист акт на любов и удоволствие, който се нуждае само от това да бъде изживян до дъно. Нито едно действие и чувство не са свързани с други цели освен с удоволствието.

Вечерята беше подходяща за жената, която вече не съм. Това, което желаех преди, сега не ми е достатъчно. Дори къщата, в която живея, вече не е наредена така, както бих искала да бъде в момента. Ако някой ден имам нова, ще е напълно различна.

Аз и Паоло се обсипвахме с обещания, защото това беше лесен начин да прехвърлим в някакъв бъдещ момент онова, на което не бяхме способни. Бяхме другари при създаването на нашите реалности и си помагахме да ги планираме, да ги поддържаме и накрая да ги понасяме. Връзката ни не е стъпила на нуждата да обичаме и да бъдем обичани, а на това всеки от нас да поддържа самозаблудите на другия. Може би появата на леко чувство за преходност, мисълта за възможен разрив би могла да ни оживи, но ние така и не позволихме на живота да ни засегне с непредвидеността си. В един момент обаче престанах да залъгвам живота, че съм недосегаема, и му отворих вратата: това беше истинското ми предателство спрямо Паоло. В крайна сметка и малко щеше да бъде достатъчно, за да не се изгубим. Истината е, че той не можеше да отговори на очакванията ми. Никога не съм искала да ги изразя пред него, защото желаех да ги види и удовлетвори, без да го поискам направо. Грешах, той не се беше променил изведнъж, винаги е бил такъв.

Никога не сме били истински интимни, дълбоко в себе си винаги съм го знаела. Аз първа не пожелах интимност, аз слагах ограничителни колчета и прегради. Мислех, че е достатъчно да живеем заедно, за да бъдем интимни. Сега, когато знам какво е усещането да бъдеш в обятията на мъж, да се отпуснеш и да се изгубиш в аромата и топлината на кожата му, нямам сили да се откажа от това. Познавам тази свобода и не мога да се върна назад.

„Изграждане на връзка.“ Колко пъти съм чувала тези думи. Но връзките не се изграждат, а се изживяват, и докато живееш в тях, укрепват. Сега го разбрах. В противен случай се изчерпват. Не би трябвало да се дават обещания, никой не може да заложи на себе си в бъдещето. Ако спазваш обещанията, рискуваш, като в моя случай, да създадеш една балсамирана връзка. Чудя се до какво доведе бракът ми след всички тези години. Мълчания, празноти, неспособност да изразим истински това, което е в нас. Няма го удоволствието от споделянето, прилича повече на обикновен отчет, на списък със случки, без никога да се промъкне ново чувство. Не живеем заедно, заедно убиваме времето. Глупаво сме си мислели, че две обединени нещастности могат да родят щастие. Връзката ни така и не ни избави от собствените ни самоти. А в очите на останалите нашият брак е за завиждане. Описват ни като щастлива двойка. Свободата, която изпитвам в момента, ми помогна да видя всички ограничения на личността си, на брака си, на живота си.