Исабель Альенде - Отвъд зимата

По време на разследването на смъртта на Катрин Браун през март разпитали Шерил доста повърхностно. Единственият заподозрян бил съпругът й, чието алиби, според което играл голф във Флорида, се оказало безполезно, тъй като състоянието на трупа не позволявало да бъде определен моментът на смъртта. Може би Шерил, объркана от чувството за вина, би се издала, ако я били разпитали в дните непосредствено след смъртта на младата жена, но разследването се провеждало два месеца по-късно, когато тялото й било намерено в Института „Омега“ и станала ясна връзката й със семейство Лерой. През тези месеци Шерил успяла да се помири със съвестта си. В онази събота в края на януари легнала да си почине с главоболие, от което дори не можела да вижда, а няколко часа по-късно се събудила с ужасяващата мисъл, че била извършила убийство. В къщата било тъмно, Франки спял, а Евелин никъде я нямало — това никога преди не се било случвало. Почти полудяла, докато си въобразявала най-различни възможни обяснения за фантастичното изчезване на Евелин, колата и трупа на Катрин Браун.

Франк Лерой се прибрал в понеделник. Тя прекарала последните два дни в състояние на абсолютен страх и ако не били задълженията й покрай нейния син, би изпила всички приспивателни под ръка и би сложила веднъж завинаги край на жалкия си живот, призна пред Лусия. Мъжът й съобщил за изчезването на лексуса, за да вземе застраховката, и обвинил детегледачката, че го била откраднала. Не намерил любовницата си и си представил най-различни възможни причини, но не и че била убита; щял да научи това по-късно, когато тялото й било открито и той бил обвинен в убийството.

— Мисля, че Евелин се е погрижила доказателството да изчезне, за да защити Франки и мен — каза Шерил на Лусия.

— Не, Шерил. Тя мислеше, че мъжът ви е убил Катрин в петък и че е отишъл във Флорида, за да има алиби, без да предполага, че някой ще използва лексуса. Студът щял да консервира трупа до понеделник, когато съпругът ви се върнел.

— Как? Евелин не е ли знаела, че аз съм виновна? Но тогава защо…

— Евелин взела лексуса, за да отиде до аптеката, докато вие сте спели. Партньорът ми Ричард Боумастер се блъснал в нея. Така той и аз бяхме въвлечени в цялата история. Евелин помислила, че когато мъжът ви се върнел, щял да разбере, че тя е ползвала колата и че е видяла съдържанието на багажника. Изпитваше ужас от съпруга ви.

— Значи… Вие също не сте знаели какво е станало — промърмори объркано Шерил.

— Не. Аз разполагах с версията на Евелин. Тя смяташе, че Франк Лерой ще я унищожи, за да си осигури мълчанието й. Страхуваше се също за вас и за Франки.

— Какво ще стане с мен сега? — попита Шерил ужасена от признанието си.

— Нищо, Шерил. Лексусът е на дъното на едно езеро и никой не подозира истината. Това, което си говорихме, ще си остане между нас. Ще го разкажа на Ричард, защото той заслужава да го узнае, но не е необходимо да се разкрива пред никой друг. Франк Лерой вече ви е причинил достатъчно страдания.

В девет сутринта в последната неделя на месец май Ричард и Лусия пиеха кафе в леглото с Марсело и Дойс, единствена от четирите котки, с които Марсело се сприятели. За Лусия беше още рано — за какво да става по туй време в неделя, — а за Ричард това бе част от сладката упадъчност на живота с партньор. Беше лъчезарен пролетен ден и скоро щяха да отидат да вземат Джоузеф Боумастер и да го заведат на обед; след обеда щяха да идат тримата да посрещнат Евелин на автогарата, защото старецът настояваше да се запознае с нея. Не можеше да прости на сина си, че не го бе поканил да участва в януарската одисея. „Помисли си как бихме се справили с теб в инвалидната ти количка, татко“, му повтаряше Ричард, но за Джоузеф това не беше извинение, нито причина; след като бяха повели един чиуауа, прекрасно можеха да повлекат и него.

Евелин беше тръгнала преди трийсет и два часа от Маями, където за месеците, които беше прекарала там, беше започнала да устройва живота си горе-долу нормално. Все още живееше при Даниела, но възнамеряваше скоро да се отдели самостоятелно; работеше, грижейки се за деца в детска градина, а вечер като сервитьорка в ресторант. Ричард й помагаше, защото, както казваше Лусия, парите трябва да се изхарчат с някаква цел, преди човек да се пресели в гробищата. Консепсион Монтоя, бабата в Гватемала, беше оползотворила прекрасно парите, които Евелин редовно й беше изпращала първо от Бруклин, а по-късно от Маями. Беше заменила колибата си с тухлено жилище с пристроена стая, където продаваше дрехите втора употреба, изпращани й от Мириам от Чикаго. Вече не ходеше на пазара да продава царевични питки, а само да пазарува провизии и да си побъбри с приятелки. Евелин изчисляваше, че вероятно бе на шейсет години, при все че нямаше как да се докаже, но през осемте години след смъртта на двамата си внуци и в отсъствието на Евелин бе остаряла от мъка, както можеше да се види на няколкото снимки, които й беше направил отец Бенито, пременена в най-гиздавите си дрехи — същите, които ползваше от трийсет години и щеше да продължи да облича до смъртта си, — плътна тъкана пола в синьо и черно, бродирана блуза в цветовете на полата, пояс в червено-оранжеви тонове на кръста и тежка, пъстроцветна украса, грижливо закрепена в равновесие върху главата.