Рьоне Госини - Малкият Никола̀ тръгва пак на училище

Днес беше супер в училище! И понеже много бяхме слушали през цялата седмица кажи-речи, учителката донесе пластилин, раздаде по малко на всеки и ни научи как да правим едно мъничко зайче с дълги ушички.

Моето зайче беше най-сполучливото в класа, учителката така рече. Анян не остана доволен и каза, че не е честно, че неговото зайче е също толкова сполучливо, колкото и моето, че съм прекопирал от него; много ясно, не беше истина. С Анян нещата стоят така — понеже Анян е първенец на класа и любимец на учителката, не му е приятно, когато някой друг получава похвали вместо него. И докато Анян цивреше, учителката наказа приятелчетата, защото, наместо да правят зайчета, се замеряха с пластилина.

Алсест не се замеряше, само че не пожела да прави зайче. Той беше вкусил от пластилина и не му бе харесал, та учителката каза, че това е последният път, дето се опитва да ни достави радост. Беше чуден часът наистина.

Прибрах се вкъщи адски доволен, с моето зайче в ръка, за да не се сплеска в чантата ми. Втурнах се в кухнята и извиках:

— Виж, мамо!

Мама изпищя и рязко се обърна.

— Никола̀, колко пъти трябва да те моля да не нахълтваш в кухнята като дивак?

Тогава аз показах моето зайче на мама.

— Добре де, иди си измий ръцете — каза тя. — Закуската е готова.

— Ама виж ми зайчето ма, мамо — рекох. — Учителката каза, че е най-прелестното в целия клас.

— Много хубаво, много хубаво — рече мама. — Сега иди се приготви.

Аз обаче забелязах, че мама даже не ми погледна зайчето. Когато тя казва „Много хубаво, много хубаво“ ето така, значи, че всъщност не гледа.

— Ти не ми го погледна зайчето — казах.

— Никола̀! — викна мама. — Вече те помолих да идеш да се приготвиш за закуска! Достатъчно съм изнервена и бездруго, че и ти да си непоносим! Няма да понасям да си такъв!

Това вече беше малко прекалено! Направил съм зайче за чудо и приказ, учителката казва, че е най-сполучливото в целия клас, даже любимецът Анян завижда, а вкъщи ме хокат!

Адски е несправедливо наистина, ама ха! Ритнах с крак табуретката в кухнята и излязох тичешком, затворих се в стаята си да се муся и се тръшнах на леглото си, но преди това поставих моето зайче върху чинчето, да не го смачкам.

И после мама влезе в стаята ми.

— Няма ли малко да престанеш, Никола̀, с тези фасони? — рече ми тя. — Слизай да закусваш, ако не искаш да разправя всичко на татко.

— Ти даже не ми го погледна зайчето! — казах.

— Добре де, добре де, добре! — каза ми мама. — Виждам го твоето зайче. Много е сладичко. Така доволен ли си? А сега ще слушаш или ще се ядосам.

— Не ти ли харесва моето зайче? — рекох и се разплаках, защото вярно, какъв смисъл има добре да се учиш в училище, щом след това у дома не ти харесват зайчетата.

А после чухме гласа на татко от долния етаж.

— Къде сте всички? — провикна се татко. — Тук съм! Дойдох си по-рано!

И после татко влезе в моята стая.

— Какво има? — попита той. — Какво става тук? Чуват се викове още от градината!

— Става това — рече мама, — че Никола̀ е непоносим, откакто се е върнал от училище. Ето какво става!

— Не съм непоносим! — казах.

— По-спокойно — рече татко.

— Браво! — рече мама. — Браво! Вземай неговата страна. После ти ще си най-учуденият, като се провали!

— Аз ли вземам неговата страна? — каза татко. — Ами че аз не вземам ничия страна! Подранил съм по изключение и сварвам драма вкъщи. А толкова се радвах, че ще се прибера преждевременно след такъв тежък ден, бива си я изненадата!

— Ами аз? — попита мама. — Смяташ, че моите дни не са тежки ли? Ти излизаш, срещаш се с хора. Аз стоя тук като робиня, бъхтя се, за да направя тази къща обитаема, и на това отгоре трябва да търпя лошото настроение на господата.

— Аз ли съм в лошо настроение? — викна татко, удряйки с юмрук по чинчето ми, и изтръпнах, защото за малко да улучи моето зайче, а от това то щеше непоправимо да пострада.

— Явно, че си в лошо настроение — каза мама. — И смятам, че ще направиш по-добре да не крещиш пред малкия!

— Струва ми се, че не разплаках аз малкия — рече татко.

— Така, така, кажи си веднага, че го изтезавам — рече мама.

Тогава татко опря юмруци от двете страни на лицето си и взе да обикаля стаята ми с едни едри крачки, и понеже стаята ми е малка, трябваше да се върти все в кръг.

— Ще ме подлудят тук! — крещеше татко. — Ще ме подлудят!

Тогава мама седна на леглото ми, взе да диша често-често и после се разплака, пък аз не обичам мама като плаче, та и аз заплаках, тогава татко спря да обикаля и ни загледа, и после седна до мама, прегърна я през раменете, извади носната си кърпа и я подаде на мама, която се изсекна много шумно.