Рьоне Госини - Малкият Никола̀ тръгва пак на училище

Нещо адски практично в училище са извинителните бележки. Извинителните бележки са писма или визитни картички, които ви дава баща ви и върху които пише на учителката, за да я помоли да не ви наказва, задето сте закъснели или не сте си научили уроците. Гадното е, че извинителната бележка трябва да бъде подписана от баща ви, а също така да има и дата, за да не може да послужи за друг ден. Учителката не обича много-много извинителните бележки и трябва да се внимава, понеже може да станат разправии, като оня път, когато Клотер донесе напечатана на машина извинителна бележка. И учителката взе, че позна правописните грешки на Клотер и го изпрати при директора, който искаше да изключи Клотер, но за жалост беше само временно отстранен и баща му за утеха му купи жестока пожарна кола с работеща сирена.

Учителката ни беше дала за другия ден адски мъчна задача по аритметика за някакъв фермер, дето имал сума ти кокошки, снасящи сума ти яйца, пък аз не обичам домашните по аритметика, защото когато имам домашно, винаги се караме с татко и мама.

— Какво пак има, Никола̀? — попита ме мама, като се прибрах вкъщи след училище. — Що за физиономия!

— Имам задача по аритметика за утре — отвърнах й аз.

Мама въздъхна дълбоко, каза, че това не е нещо ново, да съм закусел светкавично, да съм идел бързо да си пиша домашните и повече не искала да чуе за мен.

— Ама аз не мога да я реша тая задача по аритметика — проплаках аз.

— Моля те, Никола̀ — рече ми мама, — да не започваме пак.

Тогава се разплаках, казах, че не е честно, че ни дават прекалено мъчни задачи в училище и че би трябвало татко да иде да се оплаче на учителката, че ми е дошло до гуша и че ако продължават да ми дават задачи по аритметика, кракът ми повече няма да стъпи в училище.

— Чуй, Никола̀ — рече ми мама. — Имам много работа и нямам време да се разправям с теб. Значи качваш се в стаята си, опитваш се да решиш задачата и ако не успееш, в такъв случай добре, като се прибере татко, ще ти помогне.

Качих се в стаята си и докато чаках татко, си поиграх с новата синя количка, която ми изпрати маминка, и като си дойде татко, изприпках с тетрадката.

— Татко! Татко! — развиках се. — Имам задача по аритметика!

— Ами реши я, зайо — рече татко. — Нали си голямо момче.

— Не мога да я реша самичък — обясних му на татко. — Трябва ти да ми я решиш.

Татко, който бе седнал на креслото в гостната и бе разтворил вестника си, изпъшка.

— Никола̀ — рече ми, — сто пъти съм ти казвал, че трябва сам да си пишеш домашните. Ходиш на училище, за да се изучиш. Няма никакъв смисъл аз да ти пиша домашните. След време ще ми благодариш. Не искаш да останеш неук все пак, нали? Тогава иди си реши задачата и ме остави да си прочета вестника!

— Ама мама ми каза, че ти ще ми я решиш! — рекох.

Татко пусна вестника на коленете си и кресна:

— Ха! Така ли каза мама? Добре де, мама е сбъркала, като е казала така! А сега ме остави на мира. Разбра ли?

Тогава аз пак се разплаках, казах, че не мога да реша задачата и че ще се самоубия, ако не ми я решат. И мама дотича.

— А, не, моля ви! — викна мама. — Уморена съм, имам мигрена и ще ме разболеете с вашите викове! Какво пак има?

— Татко не иска да ми реши задачата! — обясних аз.

— Представи си — рече татко на мама, — не смятам, че е особено възпитателно да пиша домашните вместо малкия. Не по този начин ще постигне нещо в живота. И ще ти бъда признателен да не му даваш обещания от мое име!

— Ау, браво! — рече мама на татко. — Прави ми забележки пред малкия сега! Точно така! Браво! Много възпитателно, няма що!

И мама каза, че й е втръснало от тази къща, че по цял ден работи и ако така й се отблагодаряваме, предпочитала да се върне при майка си (моята маминка, същата, която ми подари синята количка) и че всичко, което искала, било малко спокойствие, ако не е прекалено от нейна страна.

Тогава татко прекара ръка по лицето си от челото до брадичката.

— Добре де, добре — каза. — Да не драматизираме. Покажи ми да я видя тая прословута задача, Никола̀, и да не говорим повече за това.

Дадох си тетрадката на татко, той прочете условието на задачата, пак го прочете, облещи очи, хвърли тетрадката на килима и после изкрещя:

— А, не, не и не! Аз също съм изморен! Аз също съм болен! Аз също работя по цял ден! Аз също, като се върна вкъщи, искам малко тишина и спокойствие! И колкото и странно да ви се вижда, нямам желание да решавам задачи по аритметика!

— При това положение — казах, — напиши ми извинителна бележка до учителката.