Рьоне Госини - Малкият Никола̀ тръгва пак на училище

На мен това ми се стори крайно смешно, но по изражението на татко видях, че по-добре да не се смея веднага. Удържах се, за да се посмея по-късно, като остана сам в стаята си, обаче не беше лесно.

Мама донесе печеното и татко се залови да го нареже.

— Колко прави осем по седем? — попита ме господин Лабиер.

— Петдесет и шест, господине — отвърнах му (бяхме го учили тази сутрин в училище, извадих късмет!).

— Браво! — извика господин Лабиер. — Учудващо, щото баща ти по аритметика…

Татко изпищя, но то е, защото си беше срязал пръста наместо печеното. Татко взе да си смуче пръста, докато господин Лабиер, който вярно е голям веселяк, се заливаше от смях и разправяше на татко, че не е по-сръчен отпреди, както оня път в училище с футболната топка и прозореца на класната стая. Не посмях да попитам каква беше случката с топката и прозореца, обаче според мен татко ще да е строшил прозореца на класната стая.

Мама донесе светкавично десерта, господин Лабиер още имаше печено в чинията си и — хоп! — сладкишът вече пристигаше.

— Извиняваме се — каза мама, — но малкият трябва да си ляга рано.

— Точно така — каза татко, — побързай да си изядеш десерта, Никола̀, и право в кревата. Утре си на училище.

— Прозореца го счупи татко, нали? — попитах.

Сгреших, понеже татко се разяри страшно, каза ми да си глътна сладкиша, ако не искам да ме лиши от него.

— Счупи го и още как! Дори му лепнаха една тлъста нула за лошо поведение! — рече ми господин Лабиер.

— Марш в кревата! — изрева татко.

Той стана от масата, хвана ме под мишниците и ме вдигна във въздуха с едно „Опала!“.

Аз още си ядях сладкиша, от оня, дето ми е любим, с череши, а то се знае, вземеш ли да се правиш на тарикат, сладкишът пада. Даже падна върху татковото сако, ама татко толкова бързаше да си легна, че си замълча.

По-късно чух мама и татко, като се качваха в спалнята си.

— Брей — нареждаше мама, — ама че мили и свежи спомени ви свързват двамата!

— Добре, добре — рече татко, който нямаше хич доволен вид, — скоро няма да се виждам пак с Леон!

Лично аз смятам, че е жалко да не се виждаме повече с господин Лабиер, намирах, че по-скоро е симпатяга.

Още повече че днес донесох нула от училище и татко не каза дума.

Жофроа ме покани да прекарам следобеда у тях. Каза ми, че е поканил също сума ти други приятелчета, славно сме щели да се позабавляваме наистина!

Таткото на Жофроа е извънредно богат и му взема какви ли не неща на Жофроа. Жофроа например много обича да се маскира, затова татко му му накупи сума ти костюми. Зарадвах се, че ще ходя у Жофроа, за пръв път ще ми е, а казват, че живее в разкошна къща.

Татко ми, моят татко, ме заведе у Жофроа. Влязохме с колата в парка пред къщата на Жофроа.

Татко се озърташе наоколо си, като караше бавно и лекичко подсвиркваше през зъбите си. После едновременно го видяхме — басейн! Грамаден басейн във формата на бъбрек, с яркосиня вода и сума ти трамплини!

— Хубави неща си има Жофроа — рекох на татко, — много ми се ще да си имам и аз такива!

На татко му докривя. Остави ме пред вратата на Жофроа и ми рече:

— Ще дойда да те взема в шест часа, не преяждай с хайвер!

Преди да сваря да го попитам какво е това хайвер, той отпраши с колата. Не знам защо, обаче не му личеше, че харесва кой знае колко разкошната къща на Жофроа.

Позвъних на входната врата и останах смутен — вместо „дрън“, като у нас, звънецът изби „динг, денг, донг“, като стенния часовник на леля Леон в три часа. Вратата се отвори и видях един много добре облечен, много чистичък и спретнат, но малко смешен господин. Носеше черен костюм с издължено отзад сако, разкопчано отпред, бяла колосана риза и черна папийонка.

— Господин Жофроа очаква господина — каза ми той, — ще заведа господина.

Обърнах се, обаче говореше на мен, затова го последвах. Вървеше вдървено, досущ като колосаната си риза, като едва докосваше пода с крака, сякаш не искаше да измачка разкошните килими на таткото на Жофроа. Пробвах да вървя като него, трябва да сме били смешна гледка така, един зад друг.

Докато изкачвахме едно голямо стълбище, го попитах какво е това хайвер. Само че не ми стана хич приятно, задето ми се подиграва господинът. Каза ми, че това са рибешки яйца, които се ядат върху сандвич тип „канапе“ Забележете, беше ми много забавно да си представям риби, които мътят върху канапето в гостната. Пристигнахме най-горе на стълбището, после пред една врата. Чуваха се шумове зад вратата, викове, лай. Господинът в черно прокара длан по челото си, като че ли се поколеба, после рязко отвори вратата, натика ме вътре в стаята и набързо затвори вратата след мен.