Рьоне Госини - Малкият Никола̀ тръгва пак на училище

— Всички в колата — разпореди Жофроа, — ще обсъждаме нашите тайни планове.

Аз бях адски доволен, много обичам да се качвам в колата, нищо че пружините, които стърчат от седалките, бодат, също като на канапето у дома в хола, онова, дето сега е на тавана, понеже мама каза, че е срамота, и татко купи ново.

— Навит съм да се качим в колата — рече Рюфюс, — ако аз седна зад волана и карам.

— Не, това е мястото на главатаря — отвърна Жофроа.

— Ти си главатар, колкото и аз — рече Рюфюс, — прав беше Йод; мязаш на палячо, както си маскиран…

— Завистник, ето какъв си — каза Жофроа.

— Добре тогава! Щом е така — рече Рюфюс, — ще направя друга тайна банда и ще разпердушиним твоята тайна банда, и ние ще отидем в Америка заради историята със сирачето.

— Не, господинчо — развика се Жофроа, — сирачето си е наше, а не ваше, намерете си друго сираче… ама не, сериозно!…

— Ще видим — каза Рюфюс и си тръгна.

— Неукротима! — извика Клотер. — Сетих се. Неукротима!

— Стой — каза Алсест, — не мърдай… — и после Алсест се приближи към нас. — Каква беше паролата? — попита той.

— Каква? — изкрещя Жофроа. — Не се сещаш за паролата?

— Ми не, чудо голямо — рече Алсест, — заради този тъпчо Клотер, който все нещо ми приказва, вече не си я спомням…

Жофроа беше бесен.

— Няма що, хубава банда на Непобедимите — каза, — вие не сте Непобедими, а некадърни!…

— Какви? — попита Алсест.

Клотер се приближи.

— При това положение мога ли да вляза, или не? — рече.

Жофроа хвърли шапката си на земята.

— Нямаш право да влезеш. Не си казал паролата. Една тайна банда трябва да има парола, като в книгата! Който не знае паролата е шпионин!…

— Да не мислиш — кресна Алсест, — че ще стоя тук да му слушам глупостите на Клотер, дето ми ги дрънка!… Между другото, вече нямам нищичко за ядене. Налага се да си ходя у дома, иначе ще закъснея за следобедната закуска.

И Алсест си тръгна.

— Не ми е нужно твоето позволение, за да вляза тук — рече Клотер на Жофроа. — Пущинакът не е твой!… Всеки може да влезе тук, даже шпионите!

— Писна ми вече!… Щом е така, влезте всички!… — изкрещя Жофроа и се разплака под маската. — Ама вярно не умеете да играете! Ще си направя сам банда на Непобедимите! Не говоря вече с вас!…

Останахме само двамата, Клотер и аз. Тогава му казах паролата — така вече не беше шпионин и си поиграхме на топчета.

Беше бомба хрумването на Жофроа да си направим банда. Спечелих три топчета!…

В училище има стол и някои се хранят там, викат им „полупансионери“. Аз и другите приятелчета си ходим за обяд вкъщи. Единствен Йод остава в училище, понеже живее доста далеч.

Затова се учудих и не ми стана приятно, когато татко и мама ми казаха вчера, че ще обядвам в училище днес.

— Налага се татко и аз да пътуваме утре — каза ми мама — и ще отсъстваме кажи-речи целия ден. Затова си помислихме, миличко, да обядваш само този път в училище.

Аз се разплаках и взех да крещя, че няма да обядвам в училище, че е ужасно, че със сигурност храната е много гадна и не искам цял ден да не си покажа носа от училище и че ако ме накарат насила, ще се поболея, ще напусна дома, ще умра и всички адски ще съжаляват.

— Хайде, момчето ми, бъди добричък — рече ми татко. — Само този път. Нали все някъде трябва да ядеш, а ние не можем да те вземем с нас. Пък и това, което ще ти поднесат, положително ще е много вкусно.

Аз заплаках още по-неудържимо, казах, че са ми казали, че има сума ти тлъстини в месото в училище и че бият тия, дето не си ядат тлъстото, и по-добре хич да не ям, отколкото да остана в училище. Татко се почеса по главата и погледна въпросително мама.

— Какво да правим? — попита той.

— Нищо не можем да направим — рече мама. — Вече предупредихме в училище и Никола̀ е достатъчно голям, за да прояви благоразумие. При всяко положение няма да му се отрази зле, така по-добре ще оцени това, което му се сервира вкъщи. Хайде, Никола̀, бъди добричък, целуни мама и не плачи повече.

Нацупих се, обаче за кратко, понеже видях, че не става с плач. Тъй че целунах мама, после татко и те обещаха да ми донесат сума ти играчки. Изглеждаха извънредно доволни и двамата.

Когато пристигнах в училище тази сутрин, нещо ми беше заседнало на гърлото и адски ми се ревеше.

— Оставам в стола за обяд — обясних на приятелчетата, които ме питаха какво ми е.

— Екстра! — възкликна Йод. — Ще гледаме да сме на една маса.

Тогава се разревах и Алсест ми даде едно малко парченце от кифлата си, и това толкова ме озадачи, че спрях да плача, понеже за пръв път виждах Алсест да дава парченце от нещо за ядене на някого. А после цялата сутрин не помислих повече да плача, понеже се забавлявахме чудесно.