Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Хм — каза Лазарус. — Айра, стари мошенико, ти ме убеди, че наистина си ми роднина. Съобразил си, че не бих се самоубил, без да чуя какво имаш предвид, още повече след като знам, че си назубрил с толкова мъка един мъртъв език само за да си поприказваме. Добре, слушам те. Можеш да започнеш с обяснението какво правя тук. Аз знам — знам — че не съм подал молба за подмладяване. И изведнъж се събудих тук и открих, че работата е наполовина свършена. Затова повиках председателя. И така, защо съм тук?

— Ще позволите ли да се върнем малко по-назад? Първо вие кажете на мен какво правехте в приют за бездомни, в най-лошата част на Стария град?

— Как какво съм правел ? Умирах! Спокойно и благопристойно, като уморен кон. Това правех, докато твоите всезнайковци не ме спипаха. Можеш ли да си представиш по-подходящо място от приюта за бездомници за един човек, който не желае да го притесняват, докато е зает с умирачката си? Плащаш си престоя в аванс и те оставят на мира. Е, взеха ми и малкото, което имах — дори обувките. Но аз го очаквах — при сходни обстоятелства и аз бих се отнесъл към себе си по същия начин. А обитателите на такива приюти почти винаги се държат добре с онези, които са по-зле и от тях — всеки би донесъл чаша вода или нещо друго на един болник. Ето какво исках най-много — да се усамотя и да приключа пътя си по мой собствен начин. Докато не довтасаха твоите копои. Кажи ми как ме намериха?

— Най-изненадващото е не това, че ви открихме, Лазарус, а фактът, че спецчастите… или „копоите“, както се изразихте, изгубиха сума ти време, за да установят самоличността ви, а после да ви намерят и задържат. Заради което шефът на отдела изгуби работата си. Не понасям некомпетентността.

— Значи ти го изхвърли? Твоя си работа. Но защо? Успях да стигна до Секундус от Далечен край и не смятам, че оставих някакви дири. Всичко се промени, откакто за последен път имах вземане-даване със Семействата… понеже купих последното си подмладяване на Зенит. Сега Семействата обменят ли информация със Зенит?

— О, Небеса, не, Лазарус, не бихме им изпратили нито една учтива дума. Сред настоятелството има влиятелно малцинство, което предпочита Зенит да бъде унищожена, вместо просто да продължаваме с ембаргото.

— Да… ако някоя новоизобретена бомба удари Зенит, не бих скърбил повече от трийсет секунди. Но аз си имах причини да свърша работата именно там, въпреки че трябваше доста да се поизръся за ускорено клониране. Ала това е друга история. И така, синко, как точно ме открихте?

— Сър, от седемдесет години има заповед за издирването ви, търсят ви не само тук, но и на всяка планета, където се намират представители на Семействата. Що се отнася до самия начин… Спомняте ли си задължителната за всички имигранти ваксинация срещу риайбърската треска?

— Да. Подразни ме, но не си заслужаваше да се вдига шум, понеже знаех, че съм се запътил за онзи мизерен приют. Знаех, че ще умра съвсем скоро, Айра. Това беше прекрасно, готов бях да умра. Но не исках да си отида там, в космоса, в пълна самота. Исках да чувам човешки гласове наоколо и да усещам мириса на човешки тела. Детинско от моя страна. Но по времето, когато се приземих, вече бях стигнал твърде далеч.

— Лазарус, риайбърската треска не съществува. Когато на Секундус пристигне човек, при когото са безрезултатни всички обичайни методи за идентификация, „риайбърската треска“ или някоя друга несъществуваща чума се използва като претекст да се вземе от този човек малко тъкан, докато му се инжектира стерилизиран неутрален физиологичен разтвор. Никога не биха ви позволили да напуснете космодрума, без да идентифицират генетичната ви структура.

— Така значи? А какво правите, когато пристигне кораб с десет хиляди имигранти?

— Натъпкваме ги в карантинни бараки, докато не ги проверим всичките. Но в наши дни подобни групи идват рядко поради мизерното състояние на Старата Тера. Обаче вие, Лазарус, пристигнахте сам, с частна яхта на стойност между петнайсет и двайсет милиона крони…

— Трийсет.

— … на стойност трийсет милиона крони. Колко души в Галактиката могат да си позволят нещо подобно? И колцина от избраниците биха предпочели да пътуват сами? Подобно нещо би трябвало да отекне като камбанен звън в мозъците на всички служители на космодрума. Вместо това те просто са ви взели тъкан, повярвали са на твърдението, че ще отседнете в „Ромулус-Хилтън“, и са ви пуснали да си вървите… и без съмнение, преди да се мръкне, вече сте се снабдили с други документи…