Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Радвам се да го чуя. Езиците ми вървят, нямах особени проблеми. Опитвам се да разговарям с всеки член на настоятелството на родния му език и съм свикнал бързо да зубря новите езици.

— Така ли? Въпреки това е твърде мило — чувствах се като звяр в клетка, докато нямаше с кого да си приказвам. Тези тъпаци не знаят бъкел английски — Лазарус кимна към двамата техници-подмладители в защитни екипи и с шлемове за еднократна употреба, които чакаха на максимална дистанция от събеседниците, в далечния край на стаята, — с тях не мога да си говоря. Е, по-високият разбира някои неща, но не достатъчно, за да си лафим. — Лазарус подсвирна, сочейки по-високия: — Хей, ти! Кресло за председателя, по-живо!

Жестовете му ясно показваха какво иска. Техникът докосна пулта за управление на най-близкото до него кресло, което веднага се придвижи към Лазарус, като направи завойче и спря близо до него.

Айра Уедърал благодари — на Лазарус, не на техника — и седна, после въздъхна, докато креслото го проучваше и обгръщаше.

— Удобно ли е? — попита Лазарус.

— Напълно.

— Нещо за ядене или за пиене? Или цигара? Може би трябва все пак да ти превеждат думите ми?

— Не, благодаря ви. Но мога ли аз да поръчам нещо за вас?

— Не сега. Тук ме тъпчат, сякаш съм гъска, даже веднъж ме храниха насила, да ги вземат дяволите. Щом като сме се разположили удобно, нека пристъпим към сериозния разговор. — Внезапно той изрева: — КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРАВЯ В ТОЗИ ЗАТВОР?

Уедърал отговори спокойно:

— Това не е затвор, Лазарус, а ВИП апартаментът на клиниката за подмладяване „Хауард“ на Нови Рим.

— Затвор, казах! Само дето няма хлебарки. Този прозорец не може да бъде строшен и с лост. Тази врата се отваря от всеки глас с изключение на моя . Ако трябва да отида до клозета, някой от тези тъпаци ме води под ръка. Май се страхуват да не се удавя в тоалетната чиния. По дяволите, дори не знам кога общувам с мъж и кога — с жена, и това също не ми харесва. Нямам нужда някой да ме крепи, докато ходя да пишкам. Възмутен съм!

— Ще видя какво може да се направи, Лазарус. Но притесненията на техниците са разбираеми. Лесно е човек да се нарани в банята — а те чудесно знаят, че наказанието за старшия техник ще е жестоко и извънредно, ако вие претърпите злополука, все едно каква. Доброволци са и добре им се плаща. Така че са изнервени.

— Значи правилно съм разбрал. Затвор! Ако това е място за подмладяване… КЪДЕ Е БУТОНЪТ МИ ЗА САМОУБИЙСТВО?

— Лазарус, „всеки човек има право на смърт“.

— Да, това са мои думи! Тук би трябвало да има такъв бутон — ето, виж, демонтиран е. Така че съм в затвор, без да съм осъден, като при това ми е отнето моето главно право. Защо? Вбесен съм, човече! Осъзнаваш ли ти на каква опасност се излагаш? Никога не дразни старо куче — като нищо са му останали сили за още едно ухапване. Въпреки че съм толкова стар, мога да ти счупя ръцете, преди да довтасат онези глупаци.

— Моля — счупете ги, ако това ще ви достави удоволствие.

— Хм… — Лазарус Лонг изглеждаше объркан. — Не, не си заслужава усилията. Ще те закърпят, за трийсет минути ще те направят чисто нов. — Той внезапно се ухили. — Но мога да ти счупя врата и после бързичко да ти строша черепа. Тогава и подмладителите няма да ти помогнат.

Уедърал не помръдна, нито пък изглеждаше притеснен.

— Сигурен съм, че сте в състояние да го направите — изрече той спокойно. — Но не мисля, че бихте убили един от своите потомци, без да му дадете шанс да говори, за да защити живота си. Вие сте мой далечен предшественик по седем различни линии, сър.

Лазарус прехапа устни — не изглеждаше щастлив.

— Синко, имам толкова потомци, че за мен кръвното родство не е от голямо значение. Но си напълно прав. През целия си живот никога не съм убивал човек без причина. — Той пак се ухили. — Но ако не ми бъде върнат бутонът за самоубийство, може и да направя едно изключение специално за теб.

— Лазарус, ако пожелаете, ще наредя да монтират този бутон веднага. Но ще ми позволите ли първо да ви кажа десет думи?

— Уф — промърмори Лазарус неприветливо. — Добре. Десет думи. Но не единайсет.

Уедърал се поколеба за част от секундата, после започна да отброява с пръстите си:

— Научих-езика-ви-за-да-обясня-колко-сте-ни-нужен.

— Десет, както се бяхме разбрали — съгласи се Лазарус. — Но за да разясниш значението им, ще ти трябват петдесет. Или петстотин. Или пет хиляди.

— Или нито една — коригира го Уедърал. — Можете да получите бутона си, без да ми дадете какъвто и да било шанс да ви обясня. Обещах.