Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Нищо чак толкова фантастично. Изчислявал броя на секундите в момента на събуждане и я коригирал с всеки изминал час. Да речем, минали са пет часа след ставането в шест сутринта — трябва да се извадят осемнайсет хиляди секунди от базовото число; минали са още двайсет минути — изваждаме още седемстотин и двайсет секунди. Така например на обяд на стотния ден преди дипломирането, да речем, точно в дванайсет и една минута и трийсет секунди, като се има предвид, че е прието за час на дипломирането да се смята десет сутринта, Дейвид би могъл да отговори: „Осем милиона шестстотин трийсет и две хиляди и седемстотин двайсет и седем секунди, сър!“, като изстрелвал предварително изчислената цифра веднага след задаването на въпроса.

През останалото време на деня той просто поглеждал часовника си и се преструвал, че чака секундната стрелка да стигне съответната отметка, но всъщност правел изчисления наум.

И ето какво подобрение направил — измислил десетичен часовник. Не такъв, какъвто използвате вие тук, на Секундус, а вариант на земния неудобен часовник, който тогава бил на мода и измервал денонощието посредством двайсет и четири часа, при шейсетминутен час и шейсетсекундни минути. За да улесни изчисленията си, той разцепил времето на интервали и подинтервали от десет хиляди секунди, хиляда секунди и сто секунди, и запомнил таблицата за преминаване от едното в другото времеизмерване.

Ще разбереш какво е предимството. За всеки с изключение на Анди Либи, Бог да успокои невинната му душа, при големи числа от порядъка на милиони, изчисленията с десетки хиляди и хиляди са по-лесни за пресмятане наум и могат да се правят по-бързо и без грешки, в сравнение с използването на седем хиляди двеста седемдесет и три, както в примера, който приведох. Новият метод на Дейвид позволявал да се избегнат допълнителните изчисления.

Например десет хиляди секунди след пробуждане е осем часа, четирийсет и шест минути и четирийсет секунди сутринта. Щом веднъж Дейвид съставил таблицата си и я запаметил, което му отнело по-малко от ден, му станало значително по-лесно да намира търсената цифра — той на мига определял настъпването на следващия стосекунден интервал, а после прибавял (а не изваждал) две цифри от текущото време, за да направи от приблизителния отговор точен. Така той можел да каже всичките милиони секунди във всеки момент, без да допусне грешка.

Тъй като не обяснил на никого своя метод, си спечелил репутацията на блестящ изчислител, гениален идиот от типа на Либи. А той не бил такъв — бил селско момче, използвало главата си, за да разреши прост проблем. Но командирът на взвода му бил доста раздразнен, задето Дейвид се оказал „умно магаре“ — което означавало, че умеел неща, които командирът на взвода не умее, — така че му заповядал да наизусти логаритмичната таблица. Това не притеснило Дейв — той се плашел единствено от „честния труд“. Хванал се за работа, като всеки ден учел двайсет нови числа — цифра, която мъчителят му смятал за напълно достатъчна, за да му даде да се разбере на „умното магаре“.

Пръв се предал командирът — Дейвид вече бил запомнил шестстотин числа. Той продължил да ги учи още три седмици, докато станат хиляда. Интерполацията му позволила да получи първите десет хиляди числа и да се избави от логаритмичните таблици — нещо извънредно полезно в онези времена, когато още нямало компютри.

А непрекъснатият поток от въпроси не притеснявал Дейв, като се изключи възможността заради тях понякога да закъснява за хранене, когато е гладен до смърт — и той се научил да отговаря бързо, да стои търпеливо и да слуша внимателно всички подхвърлени му въпроси. Някои от тях били подвеждащи, например: „Господинчо, ти девствен ли си?“ Както и да отвърне плебеят, се оказвало, че е в беда, ако отговорът е пряк. По онова време на проблема за девствеността или отсъствието й се отделяше огромно внимание, не знам защо.

Подвеждащите въпроси изисквали нестандартни отговори; Дейв установил, че приемливите отговори са от типа на: „Да, сър ! В лявото ми ухо.“ Или например в пъпа.

Но повечето провокационни въпроси били отправяни с цел плебеят да прояви смиреност в отговора, което се смятало за смъртен грях. Пита те например тарторът: „Мистър, би ли ми казал, че съм красив?“ Приемливият отговор е: „Сър, майка ви би могла да каже това, но не и аз “ или „Сър, вие сте най-красивият мъж сред маймуноподобните, който съм виждал“.