Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Пред него се появи станцията на метрото „Уестборн Парк“ — дълга и ниска сграда от златисти тухли. Там щеше да се изправи лице в лице с нея, да я попита колко е часът, да разгледа добре лицето й.

Трийсет секунди по-късно зърна високата тъмна фигура да подтичва към входа още с ръце в джобовете под проблясващите струи дъжд; беше уплашена, че може да го е изпуснала, че вече се е качил на влак.

Той направи бърза и уверена крачка към входа, за да застане срещу нея, и тогава изкуственият крак се подхлъзна на мокрите плочки.

— Мамка му!

Изгуби равновесие и падна по най-позорен начин; за част от секундата, преди да се стовари на мръсния мокър под и да се приземи върху бутилката уиски в плика, видя силуета й да замръзва на входа, след което тя побягна и се скри като подплашена сърна.

— Проклетия! — изпъшка той, легнал върху мърлявите плочки, докато хората край автоматите за билети го гледаха. При падането отново бе усукал крака си; имаше усещането, че може да е скъсал връзка: коляното, което допреди малко просто го наболяваше, сега крещеше в агония. Като ругаеше наум непочистения под и неудобната конструкция на изкуствения пищял, Страйк се опита да се изправи. Никой не искаше да го доближи. Без съмнение, го смятаха за пиян — уискито на Ник и Илса се бе измъкнало от плика и се търкаляше с трополене по пода.

Накрая един служител дойде да му помогне да стане, като промърмори, че имало предупредителна табела за мокрия под; не я ли бил видял господинът, достатъчно голяма била. Подаде на Страйк уискито му. Засрамен, Страйк избърбори „Благодаря!“ и закуцука към бариерите с единственото желание да избяга от безбройните взиращи се в него очи.

Качил се благополучно във влака, движещ се на юг, той протегна пулсиращия си крак и опипа коляното, доколкото можа през панталона. Усети го натъртено и болезнено, също както когато бе паднал по онези стълби миналата пролет. Бесен срещу момичето, което го бе следило, се опита да си обясни какво точно се беше случило.

Кога бе тръгнала подире му? Дали бе наблюдавала къщата на Куин и го бе видяла да влиза там? Възможно ли бе (твърде неласкателно обяснение) да го е сбъркала с Оуен Куин? Катрин Кент се бе припознала за кратко в тъмното…

Страйк се изправи няколко минути преди да се наложи да направи смяна на „Хамърсмит“, та по-добре да се подготви за слизането, което можеше да се окаже рисковано. Докато стигна крайната си цел „Барънс Корт“, вече куцаше силно и му се прищя да имаше подръка бастун. На излизане прекоси залата на метростанцията, облицована в плочки с викториански граховозелен цвят, като стъпваше предпазливо по осеяния с влажни следи от стъпки под. Скоро излезе от подобната на малко бижу станция с нейните надписи в стил ар нуво и каменни цокли и закрачи под дъжда към близката виеща се пешеходна алея.

За свое облекчение видя, че бе излязъл тъкмо на отсечката на Талгарт Роуд, където се намираше къщата.

Макар Лондон да беше пълен с подобни архитектурни аномалии, той никога не бе виждал сгради, които да са толкова очевидно в разрез с околната среда. Старите къщи се издигаха в отчетлива редица, тъмночервени тухлени реликви от време, изпълнено с повече увереност и фантазия, докато уличното движение безпощадно гърмеше покрай тях в двете посоки, защото това беше основната артерия към Лондон от запад.

Бяха натруфени късновикториански художнически ателиета, с решетести цветни стъкла на приземните етажи и огромни, гледащи на север прозорци на по-горните, подобни на фрагменти от изчезналия Кристъл Палас. Макар да бе мокър, измръзнал и да изпитваше болка, Страйк спря за няколко секунди да огледа номер 179, като се любуваше на характерната архитектура и се питаше колко ли биха спечелили семейство Куин, ако Фанкорт някога склонеше на продажба.

Заизкачва се по белите предни стъпала. Външната врата бе защитена от дъжда с тухлен фронтон, богато орнаментиран с каменни фестони, спирали и медальони. Страйк взе да вади ключовете един по един с вдървени от студ пръсти.

Четвъртият, който изпробва, влезе без затруднение и се превъртя, сякаш го бе правил дълги години. Едно леко прищракване и външната врата се отвори. Той прекрачи прага и затвори зад себе си.

Последва шок като шамар в лицето, като изсипана кофа вода отгоре му. Страйк бързо хвана яката на палтото си и я вдигна за защита пред носа и устата си. Там, където би трябвало да подуши само прах и стара дървения, го блъсна остър химически мирис и го задави.