Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— О, боже, как би могла някоя… погледни го само… Ах, че отвратително…

— Няма да му е от вреда на Кълпепър такава статия — заключи Страйк и затвори вестника, когато и двамата приключиха с четенето.

Датата отгоре на първа страница привлече погледа му: 21 ноември. Рожденият ден на бившата му годеница.

Усети леко болезнено присвиване точно под слънчевия сплит, внезапно го връхлетяха ярки неканени спомени… Преди една година, с точност почти до час, се бе събудил до Шарлот в апартамента на Холанд Парк авеню. Припомни си дългата й черна коса, големите лешниковозелени очи, тялото, което нямаше да види вече, нито щеше да му бъде позволено да докосне… Бяха щастливи в онази сутрин: леглото бе като спасителен сал, носещ се по бурното море на безкрайните им повтарящи се раздори. Беше й подарил гривна, покупката на която го бе принудила (макар тя да не знаеше за това) да вземе заем при чудовищна лихва… а два дни по-късно, на неговия рожден ден, тя му подари италиански костюм и бяха отишли да вечерят. Тогава най-после избраха датата, на която да се оженят, шестнайсет години след първата си среща…

Ала назоваването на деня беляза нова и ужасна фаза в отношенията им, сякаш бе нарушило деликатното равновесие, в което бяха привикнали да живеят. Шарлот ставаше все по-необуздана и капризна. Скандали и сцени, строшени съдове, обвинения към него в изневяра (когато тъкмо тя очевидно се бе срещала тайно с мъжа, за когото сега бе сгодена)… Бяха се измъчвали близо четири месеца, докато във финалната грозна експлозия на обвинения и ярост всичко бе приключило окончателно.

Шумолене на памучна тъкан: Страйк се озърна и почти с изненада установи, че още е с Нина в нейната спалня. Тя се канеше да съблече блузата си и възнамеряваше да се пъхне в леглото при него.

— Не мога да остана — каза й той и отново се протегна за протезата си.

— Но защо? — попита тя с ръце, кръстосани отпред, подхванали ръба на полата й. — Хайде де, неделя е!

— Чака ме работа — излъга той. — На хората са им нужни детективски услуги и в неделя.

— О — промълви тя, като се опитваше да покаже, че го приема спокойно, но всъщност видимо оклюма.

Той си изпи кафето, като поддържаше разговора ведър, но неангажиран. Тя го гледаше как си затяга протезата и се отправя към банята, а когато се върна, той я завари сгушена в кресло да дъвче кроасан; изглеждаше някак нещастна и самотна.

— Сигурна ли си, че не знаеш къде е тази къща? Наследената от Куин и Фанкорт? — попита той, докато си обуваше панталоните.

— Какво? — промълви тя объркана. — О, господи, няма да тръгнеш да я търсиш, нали? Казах ти, че е продадена преди години.

— Трябва да попитам жената на Куин за нея — каза Страйк.

Спомена, че ще й се обади, но го направи набързо, за да разбере тя, че това са празни думи, въпрос на формалност, и напусна дома й с бегло чувство на благодарност и никаква вина.

Дъждът отново мокреше лицето и ръцете му, докато вървеше по непознатата улица към станцията на метрото. Коледни лампички светеха на витрината на пекарната, от която Нина преди малко бе купила кроасани. Масивната прегърбена фигура на Страйк се движеше по мокрия от дъжда тротоар; в премръзналата си ръка държеше пластмасово пликче, дадено му от Луси, за да си отнесе картичките за рождения ден, уискито и кутийката от лъскавия нов часовник.

Мислите му неудържимо се връщаха към Шарлот, на трийсет и шест, но с вид на двайсет и пет годишна, която празнуваше рождения си ден със своя нов годеник. Може би беше получила диаманти, помисли си Страйк; винаги бе казвала, че не я е грижа за такива неща, но при караниците им всички бляскави неща, които не можеше да й даде, бяха понякога запращани с все сила в лицето му…

„Успял ли е?“, попитал бе Грег за Оуен Куин, с което имаше предвид „Има ли голяма кола? Хубава къща? Тлъста сметка в банката?“.

Страйк отмина кафене „Бийтълс“ с черно-белите усмихнати лица на Великолепната четворка, вгледани в него, и влезе в относително по-топлата метростанция. Не искаше да прекарва дъждовната неделя сам в таванската си стаичка на Денмарк стрийт. Искаше да е зает с нещо в тази годишнина от рождението на Шарлот Камбъл.

Спря да извади мобилния си телефон и се обади на Лионора Куин.

— Ало? — рязко изрече тя.

— Здравейте, Лионора, Корморан Страйк се обажда.

— Открихте ли Оуен? — поиска да узнае тя.

— Боя се, че не. Звъня, защото научих, че приятел завещал на мъжа ви къща.

— Каква къща?