Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Ал и Гилфедър, фотограф на знаменитости, когото Страйк срещаше за пръв път, стояха в близост до входа. Гилфедър беше малко объркан по повод на това кой е Страйк и защо той, член на този ексцентричен и очарователен клуб, бе помолен от своя познат Ал да покани гост, когото не беше виждал в живота си.

— Брат ми — представи го Ал, когато ги запозна.

Изглеждаше много горд.

— О… — промълви безизразно Гилфедър. Носеше същия тип очила като Крисчън Фишър и дългата му до раменете рядка коса беше подстригана на черта. — Мислех, че брат ти е по-малък от теб.

— Говориш за Еди — поясни Ал. — А това е Корморан, бивш офицер от армията. Сега е детектив.

— О — пак рече Гилфедър, още по-ненаясно и отпреди.

— Благодаря за тази услуга — обърна се Страйк и към двамата мъже. — Да ви взема ли по едно питие?

Клубът беше толкова шумен и препълнен, че беше трудно да се види много от него с изключение на случайно мярнали се меки дивани и пукащ огън от дърва. Стените на бара с нисък таван бяха щедро окичени с гравюри, картини и снимки. Имаше атмосферата на провинциална къща — уютна и малко овехтяла. Като най-високия в помещението Страйк можеше да погледне над главите на присъстващите към прозорците в задната част на клуба. Отвъд тях имаше голяма градина, осветена на участъци от външни лампи. Дебел слой девствен сняг, чист и гладък като глазура на празнична торта, покриваше храстите и каменните скулптури помежду тях.

Страйк се добра до бара и поръча по чаша вино за двамата си домакини, като през това време не пропусна да погледне към салона за хранене.

Вечерящите изпълваха няколко дълги дървени маси. Компанията от „Роупър — Чард“ седеше до два френски прозореца, през които се виждаше призрачно бялата градина. Десетина души, някои от които Страйк не познаваше, се бяха събрали за честването на деветдесетгодишния Пинкълман, седнал начело на масата. Който и да бе отговарял за настаняването, беше разположил Елизабет Тасъл и Майкъл Фанкорт на голямо разстояние един от друг. Фанкорт говореше високо в ухото на Пинкълман, Чард седеше насреща му. Елизабет Тасъл беше до Джери Уолдгрейв. Не си говореха.

Страйк подаде чашите с вино на Ал и Гилфедър, после се върна в бара да вземе уиски за себе си, като умишлено се стараеше да има безпрепятствен поглед към компанията от „Роупър — Чард“.

— Ти пък защо си тук? — прозвуча глас, ясен като камбанка, но идещ някъде от ниското.

Нина Ласелс бе застанала до лакътя му в същата черна рокля с презрамки, която бе носила на вечерята по случай рождения му ден. Не беше останала и следа от предишния й маниер на кикотене и флиртуване. В изражението й личеше упрек.

— Здравей — каза изненадан Страйк. — Не очаквах да те видя тук.

— Нито аз теб — отвърна тя.

Вече повече от седмица не беше отговарял на обажданията й, не и след нощта, когато спа с нея, за да се отърси от мисли за сватбата на Шарлот.

— Значи се познаваш с Пинкълман — подхвана светски разговор Страйк при все недвусмислената й враждебност.

— Поемам някои от авторите на Джери сега, когато той напуска. Пинкс е един от тях.

— Поздравления — каза й Страйк. Тя не се усмихна. — Но Уолдгрейв все пак е дошъл на празненството.

— Пинкс е привързан към Джери. Ти защо си тук? — повтори тя въпроса си.

— Върша онова, за което съм нает. Опитвам се да разбера кой е убил Оуен Куин.

Тя изви очи нагоре в гримаса, която ясно показваше, че упорството му вече е излязло от границите на шегата.

— Как влезе? Тук е само за членове.

— Имам си връзки — отвърна Страйк.

— Значи не ти е хрумнало да използваш пак мен? — попита тя.

Той не хареса особено собственото си отражение в големите й миши очи. Нямаше спор, че я бе използвал неведнъж. Беше станало вулгарно и срамно, а тя не заслужаваше това.

— Казах си, че това се поизтърка — промърмори Страйк.

— Да — кимна Нина, — имаш право.

Тя му обърна гръб и отиде до масата, където зае последното свободно място помежду двама служители, които той не познаваше.

Страйк беше право в полезрението на Джери Уолдгрейв. Уолдгрейв го забеляза и Страйк видя как очите на редактора се разшириха зад очилата му с рогови рамки. Привлечен от вперения поглед на Уолдгрейв, Чард се извърна и беше очевидно, че разпозна Страйк.

— Как върви? — възбудено попита Ал, застанал до него.

— Къде се дяна онзи Гил… Еди-кой си?

— Изгълта си питието и си тръгна. Въобще не му е ясно какво кроим — отвърна Ал.

Ал също не знаеше с каква цел са тук. Страйк му бе казал само, че му е нужно да влезе в „Челси Артс Клъб“ тази вечер и че му е нужен превоз. Яркочервеното алфа ромео спайдър на Ал беше паркирано малко по-надолу на улицата. За коляното на Страйк слизането и качването в такава ниска кола беше смърт.