Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Не му ли каза, че ако просто издейства заповед за обиск…?

— Тъпанар! — викна Страйк и удари с юмрук металния шкаф, от което той издрънча и накара Робин да подскочи.

— Но той няма как да отрече, след като бъде извършена експертиза…

— Точно там е работата, Робин! Ако не направи обиска преди експертизата, после вече може и да няма какво да се намери!

— Но ти каза ли му за пишещата машина?

— Ако простият факт, че тя е там, не пробива през дебелата му глава…

Тя не се осмели да прави повече предположения, а го гледаше как кръстосва със свъсени вежди, твърде притеснена от него, за да му признае какво я тревожи.

— По дяволите — изръмжа Страйк след шестия си тегел до бюрото й. — Чумата да го тръшне. Нямам избор. Ал — промърмори той, като отново извади мобилния си телефон. — И Ник.

— Кой е Ник? — попита Робин, отчаяно опитваща се да е в крак с намеренията му.

— Женен е за адвокатката на Лионора — обясни Страйк, докато натискаше бутоните. — Стар приятел, гастроентеролог…

Отново се прибра в кабинета си и затръшна вратата.

От нямане какво да върши Робин напълни чайника с разтупкано сърце и приготви чай за двама им. Течността в чашите изстина недокосната, а тя чакаше.

Когато Страйк се появи петнайсет минути по-късно, изглеждаше по-спокоен.

— Така — рече той, взе чашата си и отпи голяма глътка. — Имам план и ще си ми нужна. Навита ли си да участваш?

— То се знае! — отвърна Робин.

Той й обясни накратко какво възнамеряваше да предприеме. Беше амбициозно начинание и изискваше солидна доза късмет.

— Е? — попита я накрая Страйк.

— Няма проблем — отвърна Робин.

— Може и да не ни потрябваш.

— Може — съгласи се Робин.

— От друга страна, може да се окажеш ключова фигура.

— Да — кимна Робин.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — погледна я внимателно Страйк.

— Няма съвършено никакъв проблем — увери го Робин. — Искам да го направя, честно… Просто… — поколеба се тя. — Мисля, че той…

— Какво? — остро попита Страйк.

— Мисля, че е най-добре да потренирам — каза Робин.

— О… Да, щом казваш. Е, имаш време до четвъртък. Май тогава беше, сега ще проверя датата…

Той изчезна за трети път във вътрешния кабинет. Робин се върна на стола пред компютъра си.

Отчаяно желаеше да изпълни ролята си в залавянето на убиеца на Оуен Куин, ала онова, което се канеше да признае, когато острият тон на Страйк я стресна и отказа, беше: „Мисля, че той май ме видя“.

На светлината на старомодната улична лампа стенописите в анимационен стил, покриващи фасадата на „Челси Артс Клъб“, изглеждаха странни и зловещи. По боядисаните в цветовете на дъгата стени на дълга редица обикновени бели къщи, събрани в едно, бяха изрисувани циркови куриози: четирикрако русо момиче, слон, изяждащ гледача си, посърнал акробат в раирани затворнически дрехи, изглеждащ сякаш главата му бе завряна в ануса. Клубът бе разположен на изискана сънлива улица с дървета, притихнала под снега, който се бе завърнал с пълна сила и бързо затрупваше покривите и тротоарите, сякаш кратката пролука в арктическата зима никога не я бе имало. През целия четвъртък снеговалежът се бе усилвал и сега, гледан през завесата от снежинки, трепкаща на светлината на лампата, старият клуб със свежи пастелни цветове приличаше на картонен декор, на шатра, изрисувана в стил „Оптическа илюзия“.

Страйк стоеше в сенчеста пресечка на Олд Чърч стрийт и наблюдаваше как те един по един пристигаха за малкото си парти. Видя как възрастният Пинкълман слезе от таксито, подкрепян от Джери Уолдгрейв с каменно лице, докато Даниъл Чард бе застанал по-встрани, подпрян на патериците си, и го посрещна с неловка усмивка. Елизабет Тасъл дойде сама с такси, взе да рови в чантата си, за да плати, и трепереше на студа. Накрая в кола с шофьор пристигна Майкъл Фанкорт. Не бързаше да слезе, а когато го направи, изпъна палтото си, преди да се заизкачва по стълбите към входа.

Детективът с посипана със сняг остра къдрава коса извади мобилния си телефон и позвъни на брат си.

— Здравей — каза Ал, който звучеше развълнуван. — Всичките са в салона за хранене.

— Колко са?

— Около дузина.

— Идвам.

Страйк прекоси, накуцвайки, улицата, като се подпираше на бастуна си. Пуснаха го веднага щом съобщи името си и обясни, че идва като гост на Дънкан Гилфедър.