Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Оуен много харесваше „Саможертвата на Мелина“ — високо заговори Катрин. — Нямаше търпение да ме изчака да напиша нова порция. Всеки път, щом завършех глава, буквално я изтръгваше от ръцете ми, за да я прочете, и ми казваше…

Тя рязко спря по средата на излиянието си. Очевидното раздразнение на Пипа, че е била прекъсната, абсурдно бързо изчезна от лицето й. Робин отгатваше, че и двете внезапно си бяха спомнили как докато Куин ги е отрупвал с похвали и насърчения, през цялото време е извайвал образите на Харпия и Епицена на старата електрическа пишеща машина, насаме, скрит от настойчивите им погледи.

— Значи е говорил с теб за работата си? — попита Страйк.

— Мъничко — с унил глас отвърна тя.

— Знаеш ли колко време работи над „Bombyx Mori“?

— Повечето от времето, през което го познавах — каза Катрин.

— Какво говореше за романа?

Настъпи пауза. Катрин и Пипа се спогледаха.

— Вече му казах — обърна се Пипа към Катрин с многозначително кимване към Страйк — как той ни разказваше нещо съвсем различно.

— Да — натъртено произнесе Катрин и скръсти ръце. — Не беше споменавал, че ще е нещо такова.

Нещо такова… Страйк си припомни кафеникавото лепкаво вещество, капещо от гърдите на Харпия. За него това беше един от най-отблъскващите образи в книгата. Хрумна му, че сестрата на Катрин бе починала от рак на гърдата.

— А описа ли какво ще представлява? — попита Страйк.

— Излъга — простичко отвърна Катрин. — Твърдеше, че щяло да бъде нещо от рода на писателско пътуване… разправяше как ние двете сме щели да бъдем…

— „Красиви изгубени души“ — вметна Пипа, на която фразата явно бе направила силно впечатление.

— Да — мрачно потвърди Катрин.

— Той чете ли ти от романа, Катрин?

— Не — отвърна тя. — Искал да бъде…

— О, Кат! — трагично изплака Пипа.

Катрин бе заровила лице в дланите си.

— Ето, вземи — меко продума Робин и й подаде хартиени салфетки от чантата си.

— Не — с дрезгав глас изрече Катрин, надигна се от канапето, отиде в кухнята и се върна от там с ролка домакинска хартия.

— Казваше — повтори тя, — че искал да бъде изненада. Този мръсник — процеди и отново седна. — Мръсник!

Избърса очите си, поклати глава и дългата й червена коса се развя, а Пипа започна да разтърква гърба й.

— Пипа ми каза, че Куин пъхнал екземпляр от ръкописа през вратата ти — обади се Страйк.

— Да — кимна Катрин.

Стана ясно, че Пипа вече си е признала тази недискретност.

— Съседката Джуд го видяла как го прави. Тя е любопитна простачка, постоянно ме шпионира.

Страйк, който преди малко бе пъхнал нова двайсетачка през процепа за пощата във вратата на любопитната съседка като благодарност, че го бе осведомила за пристигането на Катрин, попита:

— Кога е било това?

— В ранните часове на шести — отговори Катрин.

Страйк осезателно долавяше колко напрегната и развълнувана беше Робин.

— Лампата пред външната ти врата работеше ли тогава?

— А, не, от месеци вече не свети.

— Тя говорила ли е с Куин?

— Не, само надникнала през прозореца. Било в два през нощта, не можела да излезе навън по нощница. Но тя го е виждала много пъти, като идваше и си отиваше. Знаеше как изглежда… — с хлипане изрече Катрин. — Бил с глупавите си пелерина и шапка.

— Пипа каза, че имало бележка — припомни Страйк.

— Да… „Време за разплата и за двама ни“ — отвърна Катрин.

— Пазиш ли я още?

— Изгорих я — отвърна тя.

— До теб ли беше адресирана? С обръщение „Скъпа Катрин“?

— Не, само изречението и целувка. Мръсник! — изхълца тя.

— Да ида ли да донеса по едно истинско питие? — изненадващо предложи Робин.

— В кухнята има нещо — с приглушен глас от опряната до носа и устата й смачкана на топка домакинска хартия каза Катрин. — Пипа, донеси го.

— И си сигурна, че бележката е била от него? — попита Страйк, докато Пипа забърза да донесе алкохол.

— Да, с неговия почерк беше, винаги бих го познала — отговори Катрин.

— Как я изтълкува?

— Знам ли? — немощно промълви Катрин, като отново избърса насълзените си очи. — Разплата за мен, защото е изневерил на жена си. И разплата за него срещу всички… дори срещу мен. Нещастник такъв. Да беше ми казал, че не иска да продължаваме… че е решил да сложи край. Защо трябваше да постъпва така? Защо? И не само към мен… към Пипа… А се правеше, че държи на нея, разговаряха за живота й… Тя е преживяла големи мъки. Не че мемоарите й са кой знае каква литература, но…