Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Две майки оживено разменяха пресни клюки, предвидливо обърнати с гръб към пясъчника, та да не ги мъчи съвестта, че децата им ровят из бактериалната джунгла. Двама, вплетени в оживен разговор, пресичаха по алеята, а на далечната пейка дремеше добре опакован старец…

Помълчахме. Здравчев излезе и се спусна бързичко по голямото стълбище. Махнах му, обърнах се към могилката и тръгнах към очакващата ни с наострен ловен инстинкт лелка.

— Четири кафета — казах аз и намигнах. — И нека са истински, за да може да платим истинската…

Дали лелката ме разбра, дали подсъзнателно усети, че тия не са нормални минувачи, задоволяващи се с кафе трета цедка и кифла с историческа ценност, но течността беше гореща, силна, ароматна.

Свалихме една маса, изтеглихме столове. Василев се помая, после отиде до гишето и се върна с кутия цигари — без лепенка, разбира се, и няколко кроасанчета върху условно чист поднос…

— Е? — казах. — Какво ви направи впечатление?

— Мисля, че е битово убийство — веднага вдигна глава Василев. — Случайно. Мястото е закътано, някой маниак я издебнал…

Здравчев го прекъсна:

— Маниак? Ударил го хормонът и нападнал? Не прилича. Маниаците са хитри. Животни, разрушени психики, ниско интелектуално ниво, но… В никакъв случай не са глупаци. Та при този трафик по пътеката никога не се знае кой и как ще се появи.

— Дебнел е — подкрепих го аз. — Нещо повече, мисля, че е избирал. Забелязах, че има показания на пет жени и трима мъже. Жените са на 22, 30, 31, 40 и 45 годишна възраст. Млади са поне четири от петте. Нямам представа как изглеждат, но надали са грозни или поразяващо отблъскващи. Чакал е — да е сама, да му хареса, да е чисто наоколо…

— Маниакът може случайно да е попаднал на Маринка — възрази Василев. — Видял я, моментното положение било удобно, не се сдържал…

— Има резон — съгласих се. — Мненията ни се събират в едно — имаме работа с маниак. И то не само сексуален, а и със зверски нагон, насилник, жесток и безогледен звяр…

— Не му е стигнало сексуалното удовлетворение — продължи Василев — а е искал власт, да покорява, да демонстрира себе си над покорената жертва…

Здравчев стана, отиде до павилиона и се върна с още четири кафета. Отпихме, спогледахме се…

— Разбрахте ли защо си пием кафето тук? — оставих чашката и погледнах към управлението, пред което тъкмо спираха две лимузини.

Тримата се засмяха.

— Хайде сега — рече Здравчев. — Не е задължително, но кой е казал, че не бива да бъдат подслушвани някакви натресени отвън неканени гости…

— Надали — възрази Василев. — Надали. Засега сме безопасни — нито сме в пряк допир с разследването, нито сме прекалено инициативни.

Милчев мълчеше, но тук се обади:

— Засега…

— Именно… Засега… — казах аз. — А от сега ставаме рискови играчи. Разделяме се. Надявам се, че имате познати в града… — и ги загледах въпросително.

— Имам — Милчев вдигна глава. — Братовчед ми живее близо до циганския квартал. До южния — Драката…

— Искаш да кажеш…

— Шефе, няма да се лъжем. Може да не е, но все ми се струва, че това е някой от квартала. Или от другия — Марчево…

Здравчев кимаше в ритъм с думите му. Василев се обади:

— И аз имам едно на ум. Но няма да бързам. Ще отида при моя стар приятел Косьо. Бяхме четири години в една стая. Когато учех в Лозарския техникум. Та сме като братя. Хем работи в едната местна кабелна — не тая, отдето е убитата. И ще мина за дошъл от столицата журналист…

— Ще се срещнем — засмя се Здравчев. — И аз имам приятел, но във вестник. Приятелка, де… Надявам се, че още ме помни…

Погледнах го внимателно. Добре, че не взех Каменов — рисково щеше да е да събера младоженеца със свободния безгрижен вечен ерген…

— Добре… Сега се пръскаме. Аз имам познати, но няма да спирам никъде. Ще поскитам, ще се срещна с тоя и оня, ще поогледам града… Среща в 21,00 часа в мотела…

Отидох до гишето, пъхнах десетачка, махнах с ръка на слабия опит да ми върне рестото. Обърнах се и казах към гърбовете им:

— И внимателната!

Поогледах града. За което на практика биха ми стигнали час — час и половина. Дето се вика — всичко тук беше център. Извън центъра бяха бившите крайградски села, наречени квартали и условно свързани с центъра. Условно, защото и тук имаше посоки, а не улици. И колони от пешеходци в двете посоки. Разбрах причината при качването ми в микробуса, изпълняващ ролята на градски транспорт. Левче билета… За човек на минимална или близка до нея заплата това са доста пари…