Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

На пейката до моите приятели седяха мъж и жена. Също част от компанията. Засега. Тъй като в Чистилището вечни приятели няма. И винаги се намира нещо, което да ги раздели — колкото по-стари приятели са, толкова по-шумна причина…

— Здрасти, Сара! Здрасти, Ади! — казах, без да ги поглеждам (да не предизвиквам оня зад Окото, макар че…).

— Сядай! — и дребничкият Ади бутна към мен едната халба. Сам той смучеше някакъв светъл концентрат от малка чашка (една празна вече чакаше до ръката му), запалил беше вечната цигара и майсторски я прехвърляше от ъгъл в ъгъл на устата си. Жена му — едрата чернокоса Сара, мълчаливо вдигна ръка за поздрав…

— Как мина денят? — прошепна Юлина…

Свих рамене. Еднообразие, скука, притъпяващо очакване да дойде краят на работното време. Тя също замълча. И при нея тая — потискащата сивота. На Безкрайността…

Натам настъпи мълчание. Пийвахме бавно пивото, някои хапваха от мезето, аз предпочитах хляба, който внимателно разчупвах. Защото част от забавлението на тоя свят беше внезапната изненада със забравени вещи в храната. От миши топчета до цели носни кърпи… А за надениците не мислех — там можеше всичко да има…

Някой се тръшна тежко на отсрещната пейка — така, че дори височкият Хенри подскочи. Нямаше нужда да поглеждам. Иван винаги закъсняваше — я с някого се скарал по пътя, я с друг се сбил, я с трети направил въргал…

— Наздраве! — изхъхри той и обърса с ръкав тръгналата от носа му кръв…

— С кого тоя път? — рече Ади…

— А, ти оня да видиш… Кажи, Ванка — обърна се той към младия човек, застанал зад гърба му. После му посочи мястото до себе си. — Сядай! За бой те няма, ама тук…

Младежът тихо прошепна:

— Не обичам насилието… Днес се биеш, утре убиваш…

— Ами как иначе се живее, бе момче? Това е животът — постоянен сблъсък, постоянно сражение…

Понякога си мислех, че зад Иван се крие някой пълководец, свикнал да решава проблемите си със сила. А може да беше и нова форма на някой неандерталец…

Но иначе беше приятен и дори веселяк. До момента, в който спирачките му отпускаха. Често си мислех — каква ли тежка ще е раздялата с него. Защото всички очаквахме компанията ни да се разпадне — прекалено дълго се задържахме заедно. Просто… Законът за световната гадост…

Но засега бяхме заедно, разговаряхме за какви ли не глупости, отговаряхме на поздрави, Иван стана два пъти да се бие и после доволен се връщаше…

Минаха доста познати от района — Абрахам и приятелчето му Джон, дядовците Чинги и Тими, които бяха общи работници в близката детска градина, Изабела и Давид…

Вечер като вечер. Като други вечери. Като всички вечери…

Обещаваща да остане такава до края на Вечността…

На другата заран минах през фирмата и предупредих шефа — налага се да отида до Управлението. За един документ. Та…

— И смяташ, че ще ти отнеме само днешния ден? — попита ме той скептично. — За всеки случай, отбелязвам и за утре, че съм ти дал отпуск…

И се подписа върху разрешителното…

Така е при нас — за всичко трябва документ. Вие няма да повярвате, но всеки работещ получава сутрин три разрешителни за посещение на тоалетна, две за почивка от половин час, едно за хранене. И, отбивайки се, в което и да е хранително заведение, връчваш на продавача поне две от разрешителните. Ако си решил, разбира се, да съхраниш това за тоалетната — не се знае кога и къде ще ти потрябва…

Управлението се намираше в огромната кафяво-сива сграда — точно в центъра на мегаполиса. И сега се опитах да преброя етажите. И сега нейде към стотния им изгубих бройката. И сега не можах да определя колко квартала заема…

Влязох през един от многобройните входове и се запътих към най-близкото гише. В прозорчето подадох всички разрешителни, молбата ми, кратки сведения за Пламен…

След това трябваше да чакам за евентуално разрешение да бъдат приети документите. Колкото трябва — може и до вечерта, възможно и за следващия ден…

Застинах едва ли не с крак във въздуха, когато при обръщането си назад, чух гръмкия глас над ухото:

— Номер 040753, явете се на гише 752/345…

Толкова бързо?

Зад стъклото на гише 752/345 седеше сух, мрачен, безизразен дявол. Той поклати рога и каза:

— Ето…

След което ми подаде молбата, върху която с големи букви беше изписано: „Да“, заверено с печат…

Не може да бъде… Чак пък такъв късмет…

То късмет си беше, че попаднах на дявол. В Управлението сменяха често чиновниците. Тук изпращаха провинили се дяволи и ангели — едни от Ада, други от Рая. И, както се говореше, най-добре беше да попаднеш на дявол. Защото ангелите бяха примерни, почтени, искаха да изпълнят задълженията си правилно…