Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Минувачите влизаха с наведени глави в капана — завиваха покрай Хенри, свиваха надясно до Томас, вземаха вестник, оставяха парите. А после идваше най-гадното — да приемат редовната доза вестникарски локуми. Задължителна. Както и другата доза — в кръчмето. Но за нея имаше друг час — привечер…

Да, във вестниците беше пълно с лъжи и измислици. Но — трябваше да се четат. Което аз — нямаше смисъл да се кая, все някой ден ще ме засекат и ще ме накажат — твърде често не правех. Или, ако четях — не поглъщах текста, а си позволявах коментари. Най-често отровно-саркастични…

— Хенри, — казах, докато по обяд пийвахме кафето — какво ще кажете, ако започна да издавам вестник?

Томас и Хенри ме погледнаха изумени. Това си беше истинска ерес — вестници издаваше някой, но нито заехме кой е, нито смеехме да попитаме. Щом, обаче, системата го подкрепя и задължава да четем НЕГОВИТЕ вестници, значи изобщо няма смисъл да мисля за конкуренция…

— Бе, ти… — каза Томас. — Не беше много горещо днес. Отде тая идея?

— Не може, не бива хората да са информирани само от един… И то каква „информация“…

Хенри ме погледна:

— Аз се научих да ги чета. Пързалям поглед, мисля си нещо, стремя се да не закача не изречение, а буква даже…

— Именно! За това ли са вестниците? Те трябва да се четат, да дават стимул за мислене…

Томас тихо каза:

— Не забравяй Окото! И помисли — толкова време се учихме да не четем, ти искаш пак хората да го правят? Да им създадеш проблеми? Да се замислят? За Чистилището, за реда тук, за системата, за нас даже…

Въздъхнах. Прави бяха. И защо исках да си докарам беля? Не е ли по-лесно — значи по-полезно — да живееш според правилата. Каквито и да са. Но те уреждат кое как трябва да бъде. А нови правила… Докато ги разбере човек, докато запомни, докато свикне… Сега всичко е ясно — работа, развлечение, сън. Накъсани, отрупани с малко или много неприятности. Но — сигурен ред, никаква опасност от потресаващи реалността идеи…

Важното е ти да си добре. Или — поне да си свикнал.

А аз трудно свиквам. Нрав… Колко проблеми имах заради него по онова време… На Земята…

Някак си не мога да схвана основното правило на щастливите хора — оцелявай! Не живей, оцелявай…

Защото животът е разнообразен, изисква интелигентност, дава възможност сам да си го строиш. А оцеляването е еднотипно приспособяване — колкото по-мимикриращо, толкова по-добре…

Освен това, животът изисква поемане на отговорности. Ей го — на втория ден след поставянето ми в барачката, реших да я направя привлекателна за публиката. Намерих парцали, донесох вода в кофа, започнах да мия прозорчетата…

Веднага край мен взеха да спират минувачи, а двамина дори изоставиха боклукчийските колички и заеха места в предните редове. Коментираха работата ми, обсъждаха дали съм нормален и кога ще започна да чистя така и асфалта…

Когато отидох за нова кофа с вода, някой или някои бяха възвърнали барачката в стария унил вид. Спрях изненадан — тогава все още се изненадвах, попитах:

— Кой… И защо?

Тълпата се разотиваше — бяха видели всичко. Натам знаеха — трябваше да клюмна, да се откажа, да се примиря. Само двамата с количките останаха. Така се запознах с Томас и Хенри…

А на другата сутрин повторих… И на третата…

След което се отказах… Външно, показно, демонстрирах, че съм приел правилата на хаоса. Докато се огледам. То, човек от круша да падне, най-напред се освестява, оглежда и тогава става…

Да, можеше да предизвиквам неизвестния/неизвестните. Даже подозирах кой е — вече знаех за Всевиждащото око, за задължителните вестници, за единственото ядене, което сервираха в кръчмето, за типичните дрехи и обувки, за правилото „Спазвай правилата!“…

Но не виждах смисъл от дребното дразнене на този, който щамповаше манталитета и поведението на хората. Най-напред трябваше себе си да опазя, а после…

Поради което и тая вечер отидох в кръчмето. Не си падам по алкохола и кръчмарските мезета — винаги лоясали, винаги скърцащи…

Томас и Хенри вече ме чакаха. Появи се Юлина — автобусът й спира обикновено отсреща, до парка. Този път ги изненадал — шофьорът подминал спирката и се наложило да се връща пеша. Не протестирала. Отдавна й е ясно, че нищо не зависи от шофьора, а си е част от живота тук — леко гаден и дразнещ…

На грубата дървена маса имаше няколко халби с топла бира, хляб, наденички, които като че гледаха човека в очите, а след третата халба направо намигаха…