Г. Зотов - Еликсир в Ада

Онази нагла белогвардейска измет от Управлението за наказания му беше противна, но щеше да му се наложи да подскаже на копоя как да надуши следите на Изпълнителя и може би това щеше да го възпре. Той нямаше намерение да разкрие всичките си карти и да разкаже на Ведомството за предсмъртната изповед на Ираклий, защото щеше да стане по-лошо. Макар и не веднага, информацията при всички случаи щеше да стигне до ушите на телевизионните журналисти и Изпълнителя, на когото те щяха да сервират името му като на тепсия и той вече щеше да знае кого трябва да изпрати в НЕБИТИЕТО, за да не му пречи да довърши делото си.

Сталин изобщо не се съмняваше, че ако пожелае, убиецът веднага ще го докопа, защото, който и да бе този мъж, той си знаеше работата. Направо умът ти да се вземе от виртуозния начин, по който ликвидира Хитлер. Леле, каква демокрация се ширеше из Града — издаваха жълти вестници, имаше двеста телевизионни канала, на всяка крачка излъчваха FM радиостанции. По негово време нито едно скапано вестниче не би се осмелило да отрони и дума за ТАКОВА НЕЩО… Макар че той все пак контролираше едва двеста милиона души и сигурно беше далеч по-трудно да се осъществява контрол върху шейсет милиарда човешки същества от най-различни раси и епохи, започвайки от легионерите на Цезар и стигайки до космонавтите.

Той стана и напипа скритата в джоба на арестантската си роба кутия кибрит. Опушената газена лампа (по обясними причини в Града свещите бяха забранени) стоеше върху лошо боядисаната дървена масичка край прозореца, а върху нея падаше бледата светлина на една от редките улични лампи.

Облакътен на масата, той запали стария фитил от втори опит. Примижа на светлината на потрепващото пламъче, хвана за единия край изгризания молив и дръпна към себе си късчето дебела амбалажна хартия. Администрацията на Града поощряваше затворниците да пишат мемоари. Той се наведе над грапавия лист и започна бързо да го запълва със сбития си почерк…

След пет минути стана, вдигна оставения до леглото ботуш и го повъртя в ръцете си. Напрегна леко пръсти, впивайки почернелите си по краищата нокти в единия от пироните на подметката, той поддаде и излезе навън. Беше подготвил този пирон за всеки случай много отдавна, още преди четирийсет години. Дори и сам не знаеше за какъв точно случай го бе подготвил, защото беше сигурен, че няма къде да избяга оттук. Пиронът приличаше на тясна лапичка — в началото беше заострен, а след това — сплескан от двете страни. Сръчният обирджия на жилища Валера, отворил вратите на няколко стотици домове във Владивосток, го бе научил как да се възползва от това приспособление още през 1962 година.

Йосиф се промъкна бос на пръсти до обкованата с желязо врата и се ослуша, притаил дъх. В коридора шумеше само вятърът. Там нямаше никого, а охраната най-вероятно бе отишла да спи. Бягства се извършваха много рядко и бяха безсмислени, защото със стопроцентова сигурност откриваха всички бегълци. Както го бе научил Валера, Сталин пъхна пирона в ключалката, завъртя внимателно острието му и натисна невидимата пружина във вътрешността на отвора. Вратата изтрака и започна бавно да се отваря, прерязвайки изострения му слух със стържещо скърцане…

00 часа и 38 минути

На другия край на Града, изпаднал в състояние на лепкава като пресен мед полудрямка, в стаята си лежеше убиецът. Виеше му се свят и леглото се въртеше, поклащайки колосаните краища на чаршафите. Безсънната нощ и следващият ден, прекаран в бесен ритъм, си казваха думата, затова картините, които се нижеха в заспиващото му съзнание, бяха причудливи и пъстри. Той се виждаше ту облечен кой знае защо в рокличка да бере цветя, ту зърваше разноцветно знаме, развято от вятъра до бяла сграда, ту му се привиждаше чаша искрящо шампанско и нечии усмихнати начервени устни. Мислите му лениво се носеха от едната половина на черепа му към другата, проблясвайки като красиви звездички.

Трябваше да си направи почивка, защото все пак беше страшно изморен, въпреки че новото занимание му беше приятно. Колоезденето го извади от релсите. Като пресметнеше колко километра бе навъртял за един ден, направо косите му настръхваха. Естествено, Градът не беше чак толкова голям, колкото би си помислил човек. Още през 1944 година един учен бе изчислил, че ако строят всички хора на Земята в редица, опирайки лицата им в тиловете, те щяха да заемат едва територията на херцогство Люксембург.