Г. Зотов - Еликсир в Ада

Ама че мръсници! Беше крайно нечовешко да показваш оазис на умиращи от жажда в пустинята. Докато бяха на Земята, лидерите на клановете им обещаваха, че шефът ще се погрижи за тях, защото те са неговата свита, те са върховни, те са най-добрите сред най-добрите. Да, бе, как ли пък не! Той просто използваше онези, от които имаше нужда, а в Града ги чакаха същите страдания както и всички останали. Ако знаеше това преди, едва ли щеше да се съгласи да стане безсмъртен. Пък и прехваленото безсмъртие в действителност се оказа само една фикция… Той изскърца с кучешките си зъби и сложи ръка върху дупката от трепетликовия кол, която разсичаше цялото му тяло.

Зад гърба му се разнесе треперлив звън. Носфератусът се надигна, подпирайки се на ръцете си. Насреща му се носеше тъмна фигура, яхнала познат велосипед стара марка. Със собственика му се бяха разделили преди два часа и половина. Вампирът отвори изненадано жълтите си очи, взирайки се в неканения гост. Гърдите на велосипедиста се надигаха тежко.

— Не можах да ви открия, само дето обикалях из околностите — изпъшка той. — Изобщо не се сетих, че сте тръгнали към квартала точно по този път. И се получи объркване. Отначало сте ме търсили вие, а сега ви търся аз. Много смешно, нали?

Мъжът с мъртвешки бледото лице усети, че стряскащото чувство за опасност обзема пронизаното му сърце, и престана да изпитва болка в краката.

— За еликсира ли става дума? Успях да го сложа на нужното място, както се бяхме разбрали. Свързочникът помоли да ви предам, че там се намира и вашето капаро…

Убиецът се приближи плътно до него, пъхнал дясната си ръка в джоба, и завъртя глава.

— За съжаление, скъпи мой, вие не бива да се прибирате вкъщи. Имаме проблеми.

След минута вятърът донесе до ноздрите на африканските работници, които поправяха рекламния билборд близо до пътя, странна неприятна миризма, от която им се догади.

23 часа и 33 минути

Те не стигнаха чак толкова бързо до нужния адрес. Настъпи нощ и във вампирския квартал на Ада вече бе започнал работният ден. Улиците бяха задръстени с коли. Макар че в Града нямаше слънце, вампирската общност упорито продължаваше да живее по земния си график — от залез до изгрев. Чиновници с едри кучешки зъби тичаха от офиса през улицата да хапнат, търговците изстискваха доматен сок, за който се виеха опашки от желаещи, а възрастните вампири лежаха в креслата на уличните хипнотизатори, които им внушаваха, че току-що са разкъсали вратлето на прекрасно девойче, което се е изгубило в тъмната гора. По белезникавите устни на сбръчканите старци блуждаеха блажени усмивки.

Краузе потропа силно с юмрук по направената от цяло парче черно дърво и изкусно измайсторена врата на офиса на собственика на плантацията. Но трябваше да почака, преди да му отговорят.

— Кой е? — разнесе се след около пет минути ленив женски глас някъде.

— Отворете. От Управлението за наказания сме.

Вратата моментално се отвори. На прага стоеше дебела старица с червени очи и с треперещи ръце оправяше мръсната си рокля.

— Извинявайте… ама не знаех. Какво обичате? Искате ли една чаша сок?

От дъното на стаята се разнесе недоволен глас с румънски акцент.

— Мина, кой се е довлякъл? Пак ли са доставчиците? Входът за цветята е от другата страна.

Дебеланата се обърна и със закъсняло кокетство отметна редките си коси от пъпчивото си чело.

— Не, миличък… това са…

Специалната група не я изчака да довърши и тръгна в посоката, откъдето идваше недоволният глас, трополейки с обувките си по огледалния под, под който плуваха златни рибки. В обзаведения с готически мебели хол пред очите им се появи бодър мъж на около трийсет години с пурпурен плащ, който бе полегнал царствено на плюшения диван и стискаше чаша с червена течност в ръка. Докато пиеше забранения коктейл от сушена кръв, той слушаше захласнато репортажа на Кистев по телевизията.

Появата на служителите от Ведомството не го накара дори да се престори на изненадан.

— Виж ти! — каза мъжът. — Пак ли има някаква жалба от завистниците, които живеят нашироко, нарушавайки условията на наказанието? Добре де, ще се разберем. Но вие можехте поне да ме предупредите по телефона, за да ми дадете възможност да проявя гостоприемство. С какво да ви почерпя? Доколкото разбрах, не искате сок… А не желаете ли малко вино?

— Да, но вие никога не пиете… вино — подсмихна се Калашников. — След филма на Копола всички много добре знаят това, скъпи граф Дракула.